Без дом

Показах му го. Но отначало той не искаше да вярва на думите ми, когато с едно мръдване на пръста стигнах от Жизор в Париж.

— Минал съм пеш тоя път — каза той, — много е по-дълъг.

Тогава му обясних според силите си, а това не означава много ясно, как се отбелязват разстоянията по картите. Той ме изслуша, но не изглеждаше много убеден в моите знания.

Понеже бях отворил раницата, дойде ми наум да прегледам какво има в нея — много ми се искаше да покажа своите богатства на Матиа — и изсипах всичко на тревата.

Имах три платнени ризи, три чифта чорапи, пет носни кърпи — всичко много добре запазено — и чифт малко изтъркани обувки. Матиа ахна.

— А ти какво имаш? — попитах го аз.

— Цигулката и това, което е на мене.

— Добре тогава — предложих аз, — ще си разделим всичко, както следва, тъй като сме приятели. Ти ще имаш две ризи, два чифта чорапи и три носни кърпи. Но понеже е справедливо да си разделим всичко поравно, ти ще носиш раницата един час и аз един час — ще се редуваме.

Матиа не искаше да приеме първата половина на предложението ми, но аз бях свикнал вече да заповядвам — да си кажа право, това много ми харесваше — и му забраних да възразява. Сложил бях върху ризите кутийката на Етиенет и една съвсем малка кутийка, в която бях скътал розата на Лиза. Той искаше да отвори тази кутийка, но аз не му позволих и я прибрах в раницата си, без дори да я отворя.

— Ако искаш да ми направиш удоволствие — казах му аз, — никога няма да пипаш тая кутийка, тя ми е подарък.

— Добре — съгласи се той, — обещавам ти, че никога няма да я пипам.

Откакто надянах отново кожуха и метнах през рамо арфата, едно нещо ме стесняваше много — панталоните ми. Струваше ми се, че един артист не бива да носи дълги панталони — за да се яви пред публиката, трябваше да бъде с къси панталони и с чорапи, върху които да се кръстосват цветни панделки. Дългите панталони са добри за градинар, а сега бях артист!

Когато човек си е господар на себе си и му хрумне някоя мисъл, бързо я изпълнява. Отворих кутийката на Етиенет и взех ножиците.

— Докато си поправям панталоните — казах аз на Матиа, — трябва да ми покажеш как свириш на цигулка.

— О, на драго сърце!

Взе цигулката си и засвири.

През това време аз забих храбро върха на ножиците в панталоните малко под коляното и започнах да режа плата. А те бяха хубави панталони от сиво сукно, като жилетката и палтото, и бях много радостен, когато татко Акен ми ги донесе. Но не мислех, че ги съсипвам, като ги режа така, тъкмо обратното!

Отначало слушах Матиа и режех панталоните, но скоро забравих ножиците в ръцете си и се превърнах цял на слух. Матиа свиреше много добре, почти като Виталис.

— А кой те научи да свириш на цигулка? — попитах го аз, като му изръкоплясках.

— Никой, и всеки по малко, но най-вече сам, като се упражнявах.

— А при кого учи ноти, музика?

— Не зная нотите, свиря по слух.

— Аз ще те науча.

— Та ти всичко ли знаеш?

— Трябва, нали съм директор на трупа.

Артистите са винаги малко суетни. Исках да покажа на Матиа, че и аз съм музикант. Взех арфата и за да му грабна ума, веднага изпях моята знаменита неаполитанска песен:

Fenesta vascia e patrona crudele.

Тогава, както става между артисти, Матиа ми се отплати за похвалите, които му отправих чрез своите ръкопляскания. Той беше много даровит, аз бях много даровит и двамата бяхме достойни един за друг.

Но ние не можехме да стоим така и да си разменяме любезности. След като посвирихме за себе си, за свое собствено удоволствие, трябваше да посвирим за нашата вечеря и за пренощуването си. Натъпках раницата и Матиа на свой ред я метна на гръб. Тръгнахме напред по прашния път. Сега трябваше да се спрем в първото село, което се изпречеше на пътя ни, и да дадем представление: „Първи представления на трупата Реми“.

— Научи ме твоята песен — каза Матиа. — Ще я пеем заедно, а мисля, че скоро ще мога да ти пригласям с цигулката — ще бъде много хубаво.

Положително щеше да бъде много хубаво и „почитаемата публика“ нямаше да ни отрупа с пари само ако сърцето й беше от камък.

Не преживяхме такова нещастие. Когато стигнахме в селото след Вилжюиф и се готвехме да намерим подходящо място за нашето представление, минахме пред вратнята на един чифлик, чийто двор беше пълен с празнично пременени хора. Всички бяха накичени с китки цветя, завързани с много панделки — мъжете ги носеха на петелката на палтото си, а жените на корсажа. Без да си много вещ, би разбрал, че имаше сватба.

Мина ми през ума, че тия хора щяха да бъдат може би доволни, ако имаше кой да им свири, та да потанцуват, и веднага влязох в двора, следван от Матиа и от Капи. После с шапка в ръка и с дълбок поклон (благородният поклон на Виталис) отправих предложението си към първия човек, който ми попадна.

Той беше едър момък с червено като тухла лице, с висока корава яка, която му жулеше ушите. Изглеждаше добродушен и спокоен.

Той не отговори, а се извърна цял към сватбарите, защото рединготът му от хубаво лъскаво сукно явно го стягаше, и като пъхна двата си пръста в устата, свирна така силно, че Капи се уплаши.