Без дом

Лиза не знаеше да чете, но като ме виждаше задълбочен в книгите, щом остана някой час свободен, любопитствуваше да узнае какво ме увлича толкова много. В началото поиска да вземе тия книги, които не ми позволяваха да играя с нея, после, като видя, че въпреки всичко аз пак се залавях за тях, помоли ме да й чета, а накрая — да я науча да чете в книгите.

Благодарение на нейния ум и въпреки недъга й с помощта на зрението и слуха успях да се справя. Но тя винаги предпочиташе четенето на глас, което ни занимаваше и двамата. То беше нова връзка между нас. Съсредоточена, с вечно нащрек ум, несмущавана от леки и глупави разговори, тя навярно намираше в четивото онова, което трябваше да намери в действителност — развлечение и духовна храна.

Колко часове прекарахме така — тя, седнала пред мене и устремила поглед в мене, аз — с книга в ръцете! Често се спирах, като срещнех думи или откъси, които не разбирах, и я гледах. Понякога и двамата дълго мислехме, после, като не можехме да си обясним нещо, тя ми даваше знак да продължа с движение, което означаваше „по-късно“. Научих я да рисува, с други думи, да прави онова, което аз наричах рисуване. То трая дълго и беше трудно, но в края на краищата се справих горе-долу. Навярно съм бил доста безпомощен учител. Но се разбирахме, а доброто разбирателство между учител и ученик често пъти струва повече от дарбата. Каква радост беше, когато начерта няколко линии, по които личеше какво е искала да нарисува! Татко Акен ме целуна.

— Е — засмя се той, — не направих много голяма глупост, че те прибрах. Лиза ще ти благодари за това по-късно.

„По-късно“, с други думи, когато проговори, защото не се бяха отказали от мисълта да й възвърнат говора, само че лекарите бяха казали, че засега нищо не може Да се направи и че трябва да се чака някаква криза.

„По-късно“ беше и тъжният жест, който тя правеше, когато й пеех. Тя бе поискала да я науча да свири на арфа и много скоро пръстите й свикнаха да подражават на моите. Но тя, разбира се, не можа да се научи Да пее и това я ядосваше. Много пъти видях сълзи в очите й, които ми говореха за скръбта й. Но при нейния добър и мил характер скръбта не траеше дълго. Тя си избърсваше очите и с примирена усмивка правеше жеста, който означаваше „по-късно“.

Татко Акен ме бе приел като син, децата се отнасяха с мен като с брат и аз навярно бих останал завинаги в Гласиер, ако едно бедствие не промени внезапно още веднъж живота ми — писано било да не мога да бъда дълго време щастлив и когато мисля, че съм най-обезпечен и най-спокоен, тъкмо тогава независещи от волята ми събития да ме хвърлят отново в моя скитнически живот.

Двадесет и първа глава Разпръснато семейство

Имаше дни, когато, останал сам, размишлявах и си казвах:

— Много си щастлив, момчето ми, няма да бъде за дълго.

Откъде ще дойде нещастието, не можех да предвидя, но бях почти уверен, че ще дойде отнякъде.

Тая мисъл доста често ми навяваше скръб, но, от друга страна, доброто в нея беше, че за да избягна това нещастие, залягах да извърша колкото се може по-добре всичко, което правех, тъй като си представях, че по своя вина ще пострадам.

Ала не пострадах по своя вина. Излъгах се в това отношение, но предчувствието ми за нещастието излезе много вярно.

Споменах, че бащата отглеждаше шибон. Отглеждането им е доста лесно и градинарите в околностите на Париж се справяха отлично — доказателство са едрите и къси стъбла, отрупани от горе до долу с цветове, които те изнасят на пазарите през април и май. Единственото умение, необходимо за градинаря, който отглежда шибои, е да подбира растения с двойни цветове, защото обикновените цветове не се търсят. А понеже посятото семе дава почти еднакво количество обикновени и двоиш; цветове, от голяма полза е да се запазят само стъблата е двойни цветове. В противен случай човек ще бъде принуден да полага големи грижи за цветя, половината от които ще трябва да хвърли, когато цъфнат, с други думи, след като ги е гледал цяла година. Тоя подбор става, като се наблюдават някои белези по листата и при растежа на цветето. Малко градинари умеят да вършат тая работа и дори тя е тайна, която се е запазила в няколко семейства. Когато градинарите, които отглеждат шибои, имат нужда да подберат цветята с двойни цветове, те се обръщат към ония свои събратя, които знаят тайната, и те „отиват в града“ също като лекари или вещи лица и дават своите съвети.

Бащата беше един от най-опитните познавачи в Париж и когато трябваше да се върши тая работа, всичките му дни бяха заети. Това беше за нас, а особено за Етиенет лошото време, защото другари по занаят не се събират, без да си пийнат литър, понякога два, а понякога и три литра вино, и когато се отбиваше при двама или трима градинари, той се връщаше зачервен, с надебелял език и треперещи ръце.

Етиенет никога не си лягаше, преди той да се прибере, дори когато се прибираше късно, много късно. Тогава, когато бях буден или когато шумът, който той дигаше, ме събудеше, чувах от стаята си техния разговор.