Ако вървяхме бързо, можехме да се посгреем но Виталис пристъпваше едва-едва и се задъхваше. Дишаше бързо и запъхтяно, сякаш беше тичал. Запитвах ли го нещо, не ми отговаряше, а бавно ми даваше знак с ръка, че не може да говори. От полето се бяхме върнали пак в града, с други думи, вървяхме между стените, по които тук-таме се люшкаха и скърцаха железни фенери.
Виталис се спря. Разбрах, че няма вече сили.
— Да почукам ли на някоя врата? — попитах аз.
— Не, няма да ни отворят. Тук живеят цветари и градинари. Те не стават нощем. Да вървим.
Но волята му беше по-голяма от силите. След няколко крачки пак се спря.
— Трябва да си поотдъхна — рече той. — Не мога повече.
На един стобор имаше вратня, а над самия стобор се издигаше голяма купчина тор, както бива много често в зеленчуковите градини. Вятърът, като духал върху купчината, беше изсушил сламата отгоре и беше отвял доста дебел пласт на улицата, под самия стобор.
— Ще седна тук — каза Виталис.
— Нали казвахте, че ако седнем, ще замръзнем и няма да можем вече да станем.
Без да отговори, той ми кимна да струпам сламата до вратнята и не седна, а по-скоро се строполи върху тая постеля. Зъбите му тракаха и цял се тресеше.
— Донеси още слама — каза ми той, — купчината тор ще ни пази от вятъра.
От вятъра да, но не и от студа! Когато струпах всичката слама, която можех да събера наоколо, седнах до Виталис.
— Притисни се към мене — каза той — и сложи Капи върху себе си: той ще те постопли със своята топлина.
Виталис беше опитен човек и знаеше, че при положението, в което се намирахме, студът можеше да бъде смъртоносен за нас. За да се изложи на тая опасност, навярно беше съвсем съсипан.
И така беше. От петнадесет дни той си лягаше всяка вечер, след като беше изминал повече път, отколкото му позволяваха силите, и последната умора, дошла след другите, го свари много слаб, за да я издържи, много изтощен от редица усилия, от лишенията и старостта.
Съзнаваше ли той състоянието си? Не можах да узная никога. Но когато се покрих със слама и се притиснах към него, почувствувах, че се наведе над лицето ми и ме целуна. Това беше за втори — и за последен път.
Лек студ не позволява на хората, които си лягат разтреперани в леглото, да заспят, а силният продължителен студ вцепенява и приспива тези, които е сварил на открито. Такъв беше и нашият случай.
Веднага щом се сгуших до Виталис, се почувствувах отпаднал и очите ми се затвориха. Помъчих се да ги отворя и понеже не успях, ощипах си силно ръката. Но кожата ми беше нечувствителна и въпреки цялото добро желание, което вложих, едва успях да си причиня слаба болка. Ала тая болка ми възвърна донякъде съзнанието. Виталис, опрял гръб на вратнята, пъхтеше мъчително с кратки и бързи задъхвания. В моя скут, притиснат към гърдите ми, Капи вече спеше. Над главите ни вятърът продължаваше да духа и ни покриваше със сламки, които падаха над нас като сухи обрулени листа. На улицата — ни жива душа. Край нас, наоколо и в далечината — мъртва тишина.
Тая тишина ме уплаши. Защо? Не можах да разбера. Но някакъв страх, примесен с тъга, изпълни очите ми със сълзи. Струваше ми се, че тук ще умра.
И мисълта за смъртта ме пренесе в Шаванон. Бедната мама Барберен! Ще умра, без да я видя, без да видя нашата къща, моята градинка! И кой знае по каква прищявка на въображението се намирах в тая градинка: слънцето блестеше весело и топло, златоцветът бе разпукал златните си цветове, косовете пееха в храстите, а на трънливия плет мама Барберен простираше дрехите, изпрани на ручея, който бълбукаше по камъните.
Изведнъж напуснах Шаванон и се намерих на „Лебед“. Артур спеше в леглото си, госпожа Милиган беше будна, слушаше как фучи вятърът и се питаше къде ли съм в тоя страшен студ.
После очите ми пак се затвориха, сърцето ми замря и сякаш изгубих съзнание.
Деветнадесета глава
Лиза
Когато се събудих, бях в легло. Буен огън осветяваше стаята, където лежах.
Огледах се наоколо.
Не познавах тая стая.
Не познавах и лицата, които ме заобикаляха: един мъж със сиво палто и жълти дървени обувки и три-четири деца. Едното от тях, пет-шестгодишно момиченце, ме гледаше с учудени очи. Тези очи бяха чудни, те говореха.
Повдигнах се.
Струпаха се около мене.
— Виталис? — попитах аз.
— Търси баща си — каза едно момиче, което изглеждаше най-голямото дете.
— Не ми е баща, а господар. Къде е той? Къде е Капи?
Ако Виталис ми беше баща, щяха да ми говорят навярно предпазливо за него. Но понеже ми беше само господар, решиха, че могат да ми кажат направо истината, и ето какво ми разказаха: