Безизходица

Той прелетя устремно, като лазерен лъч, покрай нас, докато ние се бяхме насочили в грешната посока. Емили бе принудена да качи колата на тротоара, за да направи пълен завой обратно и да се втурне след него. Аз не преставах да следя какво се говори по радиостанцията, докато мотоциклетистът зави наляво по „Амстердам“ в северна посока. После се шмугна в една пряка улица и стигна до най-близкия градски парк. Емили трябваше да пресече напряко две платна, за да не изостане от него.

— Мисля, че повече няма смисъл да пазим безопасна дистанция! — извиках аз, когато се понесохме по неравната поляна в парка.

Мотористът забуксува, когато спря рязко пред басейна в парка. Захвърли мотоциклета и побягна между дърветата с чантата с парите, която извади от куфара.

Скочих след него, като викнах вбесено: „Искаш да ме прецакаш, така ли?“.

Проврях се през гъстия храсталак, но ахнах, щом изскочих от него и видях накъде се е насочил беглецът.

Пред мен се извиси Високият пешеходен мост, свързващ Манхатън с Бронкс. Построен в средата на XIX век, този тринайсететажен тесен каменен мост, извисяващ се над река Харлем, отначало е бил използван като акведукт за доставяне на вода за града от северните райони на щата. Сега бе само една изоставена структура, малко на юг от новата магистрала „Крос Бронкс Експресуей“. В градската администрация още спореха дали да го разрушат, или да го ремонтират.

Мотористът преметна чантата през рамо, улови се за някакво ръждясало скеле и започна да се катери. За миг се прехвърли през прореза в бодливата тел и се измъкна в посока към Бронкс по обраслите с трева павета отгоре на моста.

— Позвънете в Бронкс! — наредих по радиостанцията на подкреплението ни. — Свържете се с Четирийсет и четвърти участък. Този кучи син се насочи по Високия мост към Бронкс.

„Аз съм по петите му“, промърморих на себе си, затъкнах радиопредавателя в джоба си и също започнах да се катеря по скелето.

Спрях за миг, за да се провра под оградата около моста. Пред мен зейна процеп, може би към три метра, през който се простираха само клатещите се стари чугунени парапети, а под тях се виждаше пропастта, падането в която неминуемо гарантираше моментална смърт. Как да не ти се завие свят.

Мотористът вече се бе добрал до отсрещния край на моста, когато смъкна чантата от гърба си и замахна с нея. Помислих, че ще я метне в реката, но съзрях как се вдигна прах на брега откъм Бронкс, между магистралата „Дийган“ и релсите на метрото по северната линия.

— Той я изхвърли! — изкрещях. — Пратете някого през реката да провери релсите. Парите са някъде край тях в Бронкс.

Вдигнах очи и видях, че мъжът тичаше точно към мен!

Беше смъкнал якето си и стискаше нещо в ръка. От него стърчаха жици, които май продължаваха назад през рамото по гърба му.

Бомба?, ахнах, като измъкнах глока си. Какво, по дяволите…

— ЗАЛЕГНИ! ВЕДНАГА! — креснах му.

Явно беше глух.

— НА КОЛЕНЕ! — изкрещях.

Продължи да се приближава към мен. Тичаше безмълвно, без никаква логична причина. Не повярвах на очите си. Гледката бе направо сюрреалистична.

Готов бях да стрелям по него, но той ме изпревари. Това бе най-налудничавото в цялата история.

Без да се спре, профуча отляво покрай мен, преметна се през ниския чугунен парапет и полетя, без никакъв звук, от моста.

Стори ми се, че сърцето ми наистина спря да бие. Изтичах наляво и погледнах надолу. Този тип се устреми към водата, където разцъфна нещо като балон със странен цвят. В първия миг си казах, че избухна взрив. После видях оранжев парашут.

Кучи син! Не бе решил да се самоубие. Само скочи. Знаех, че можех да го гръмна! Запитах се дали все пак да не стрелям по него, докато той се отдалечаваше надолу по течението на реката.

— Вдигнете по тревога пристанищната полиция! И хеликоптера! — разкрещях се. — Кучият син току-що се направи на Джеймс Бонд и скочи от моста. С парашут!

51.

Десет минути по-късно си помислих, че ще се преобърнем, щом Паркър зави рязко от магистралата откъм Бронкс и навлязохме в шосето „Метро-север“. Колата още не бе спряла, когато изскочих от нея и се втурнах покрай релсите към треволяка, където очаквах да е паднала чантата.

Претърсих храстите старателно, изритах опаковка от антифриз, консервена кутия, няколко стари гуми… Къде, по дяволите, беше? Тогава видях черна дръжка. Спуснах се и дръпнах. По дяволите! Чантата бе съвсем лека. Беше празна.

Отпуснах се върху повехналата трева. Зад мен се виеше пътека, по която се стигаше до магистралата, само на трийсетина метра нагоре. Вероятно тук са чакали похитителите. Но отдавна бяха изчезнали.

Бяхме се провалили. Изгубихме парите.

— Майната му! — изруга Емили, когато й показах празната чанта. Тя протегна ръка и ме издърпа нагоре. — Пристанищната полиция е пипнала парашутиста. Да вървим.

Още изгарях от напрежението, когато изскочих от колата на федералните и се спуснах по северния бряг на река Харлем. Пристанищните полицаи бяха задържали мъжа на излизане от водата, близо до южната отбивка към Крос Бронкс Експресуей.