Безизходица

От Тридесети участък се насочихме направо към общежитието на Колумбийския университет, където бе живял Дан Хейстингс. Заради инвалидността си или може би заради връзките на баща си, Дан се бе сдобил със стая в новото общежитие на Сто и осемнадесета улица, което поначало бе запазено само за студенти по право. Един мъж от охраната ни даде ключа за стаята му.

Вътре беше идеално подредено. Имаше няколко скъпи мебели по поръчка, както и гардероб, пълен с дрехи от „Барнис“, чиито цени са астрономически високи. До леглото му намерихме екземпляри от „Нешънъл Ривю“ и последната книга на известния телевизионен водещ и консервативен политически коментатор Шон Хенити. Скъпият телевизор на Дан — шейсетинчова плазма — бе настроен на канала „Фокс Нюз“.

— Консервативно настроен студент в либералния Колумбийски университет? Как ти се струва това? — учуди се Емили.

Докато оглеждахме стаята, по телевизора започнаха да излъчват празнуването на Марди Гра в Ню Орлиънс. Спомних си за кръстовете от пепел по челата на Джейкъб Дънинг и Челси Скинър и за връзката с Пепеляната сряда. Дори и да приемем, че това е било само началото на сложно замислен заговор за отвличане и откуп, не можех да се отърся от предчувствието, че тези три отвличания си остават свързани по някакъв начин с този католически ритуал.

Върнахме се при бюрото на охраната на общежитието и взехме номера на мобилния телефон на съседа по стая на Дан Хейстингс. Казваше се Кени Грубър — студент по право първа година. Позвънихме му и се уговорихме да се срещнем пред сградата, където той сега играеше баскетбол.

— Въпреки че бе прикован към инвалидната количка, Дан бе много популярен — съобщи ни Грубър между две глътки от кутийката си „Ред Бул“. — Имаше много приятели, повече от всички останали. И уреждаше невероятни купони. Говорихте ли с Галина?

— Коя е тя? — попита Емили.

— Гаджето му, Галина Несър. Господи, наистина е много секси. Руска богиня. Следва физика. Как можеше Дан да е такъв пич? Искам да кажа, как може момче в инвалидна количка да забърше суперпарче с толкова готин задник?

— Аха… — изкашля се Емили престорено.

— О, извинете, госпожо. Забравих за добрите маниери — сепна се Кени. — Но ако искате да научите нещо повече за Дан, трябва да поговорите с Галина.

— Нарече ме госпожа — ядоса се Емили, когато се насочихме към най-близкия изход от кампуса. — На теб приличам ли ти на госпожа?

— Разбира се, че не — побързах да отрека. — Изглеждаш като суперпарче с…

Отдръпнах се назад, когато агент Паркър ме удари по ръката.

— Това пък защо? — възмутих се, като разтрих удареното място. — Просто щях да река, че изглеждаш като суперпарче с полицейска значка. Боже, какво си помисли, че щях да кажа?

54.

Франсис З. Муни изруга тихо, когато таксито му прекоси възвишението на Сто и петнадесета улица и Ленъкс Авеню. По целия наклон надолу към Сто двадесет и пета улица и нагоре по отсрещния склон, в продължение на следващите петнайсет светофара, не се виждаше нищо друго, освен броните и червените стопове на плътно подредените един зад друг автомобили.

Подаде една двайсетачка през мръсния процеп в разделителното стъкло към шофьора и отвори вратата. Беше адски закъснял. Трябваше да продължи пеша.

Затича се, щом стъпи на тротоара. Господи, какъв ден, помисли си, когато потта започна да се стича по лицето му. Толкова много задачи му се бяха струпали наведнъж, че вече им губеше бройката.

Стигна до Сто тридесет и седма буквално в последната минута. Втурна се към апартамента на майката на осъдения на смърт Реджиналд Франклин. Въпреки всичките си неотложни планове, съвестта не му позволяваше да забрави този обречен човек.

Излезе на „Ленъкс“ и пое надолу към медицинския център в Харлем. Бутна очуканата външна врата на тясната триетажна тухлена постройка. Лаят започна да се чува още от секундата, в която пое по смърдящото стълбище.

Не бе чудно, че Кърт от „Ню Йорк Харт“ не гореше от ентусиазъм да се включи в този случай, помисли си Франсис, заслушан в оглушителния кучешки лай. Но това нямаше значение. Един човешки живот бе заложен на карта.

Вратата към апартамента на госпожа Франклин на втория етаж изскърца и се отвори, когато Франсис З. се изкачи на площадката. Смрази се, като видя как едно огромно куче се изсули от апартамента. Приличаше на чудовище. Беше от породата „Преса Канарио“, от която бе онзи кошмарно зъл пес, дето нахапа до смърт една жена в Сан Франсиско. Имаше кафеникава козина на петна и тежеше към седемдесет килограма.

Франсис З. Муни можа да си поеме дъх едва когато видя, че около шията на звяра имаше стегната каишка. Една суха чернокожа старица стискаше другия й край.

— Аз съм от „Ню Йорк Харт“, госпожо — заговори Франсис забързано. — От групата на адвокатите, сещате ли се? Тук съм заради сина ви, Реджи. Бих искал да се опитам да му издействам отлагане на екзекуцията. Само мога ли да ви помоля, госпожо, да приберете домашния си любимец?

— Имаш ли някакъв документ за самоличност, бели момко? — успя да го попита тя през паузата от оглушителния лай на песа.