Безизходица

— Така. Е, добре, започваме с въпрос номер едно: Кажи ми нещо за движението за справедливи цени в търговията със сурово кафе в Южна Америка и влиянието му върху местните производители.

„О, боже мой! — възбудено си помисли Мери Бет. — Това действително го знам.“ Нали точно това бе темата за разискване през миналия месец в нейния училищен комитет за политическо осъзнаване.

— Съвременното движение за справедлива търговия със сурово кафе води началото си от Холандия, от 1988 година — започна тя. — Всичко започнало заради ужасната експлоатация на селяните от южното полукълбо, които отглеждали кафе. Тази програма се свежда в най-общи линии до икономическо сътрудничество, което да защитава дребните производители и да осигурява на консуматорите шанс да заплащат малко повече за любимото си кафе, за да се осигурява прехраната на тези, които го отглеждат. През лятото, когато бях на петнайсет, отидох на пътешествие до Никарагуа, за да видя прибирането на реколтата…

За миг й се стори, че цигарата ще падне от долната устна на посивелия мъж. Но той бързо се окопити.

— Права си — призна неохотно. — А сега да преминем към глобалното затопляне. Колко литра бензин консумират американците всяка година?

— Петстотин петдесет и два милиарда литра — отговори без колебание Мери Бет. Знаеше отговора заради онзи проект в училището, имитиращ дейността на ООН, в който тя взе участие. На нея й възложиха да изпълни ролята на представител на Дарфур, Судан, за да се включи в дебата за глобалните енергийни проблеми.

За пръв път мъжът с посивялата коса май се усмихна искрено. Угаси цигарата с тока на обувката си. Дори взе бръснача от масата и го прибра в джоба си.

— Отново верен отговор — потвърди той. — Много добре, Мери Бет. Отлично се справи. Поне засега. Но трябва да минем през още много въпроси. И така, въпрос номер три: До какви унизителни падения достига гладът при най-богатата нация в света?

60.

Седяхме там, втренчени в телефона. Но едва ли имаше смисъл. Похитителят вече трябваше да се е обадил. При предишните случаи той ни звънеше, за да ни обясни къде е тялото. Дали мълчанието му и оставянето на родителите в неведение не беше най-новият му метод на мъчение? Ако наистина беше така, това действаше като магия.

Единствената следа дойде от мобилния оператор „Веризон“, защото оттам, чрез триангулиране, успяха да засекат приблизително мястото на обаждането. Оказа се някъде в близост до крайбрежния национален парк, по южния бряг на Лонг Айланд. Не бе изненадващо, че когато детективите от Сто двадесет и втори участък се втурнали да претърсят мястото на престъплението, намерили там само чайки. Убиецът сигурно е позвънил от колата, докато е бил край брега… Или кой знае къде? Може и в лодка да е плавал. Така че отново се сблъскахме с непробиваема стена. И пак попаднахме в задънена улица.

Като отидох до прозореца — за трийсети път може би, — забелязах нещо странно да се случва на тротоара пред масивната къща на фамилия Хаас.

Беше се струпала тълпа…

Излязох отвън. Отначало си помислих, че бяха журналисти, но после забелязах, че много от присъстващите бяха с тениски с емблемата на гимназия „Бриърли“. Приятелите на Мери Бет. Те държаха в ръце свещи до купчина плюшени мечета, цветя и волейболна топка с автографи. Почти всички от горния курс присъстваха на бдението. Те викаха, пушеха и държаха нейни фотографии.

Хрумна ми да ги прекъсна, но се отказах. Ако похитителят наблюдаваше къщата, може би щеше да остане поразен и това ще го подтикне да погледне на Мери Бет като на ценна личност от плът и кръв, а не като символ на неговата омраза.

Загледах се в младите им сериозни лица, когато една китара започна да свири. Това бдение беше странно красиво. Потрепващите пламъчета на свещите като че ли се сливаха с далечните светлини на Манхатън отвъд тъмния залив. Очевидно Мери Бет бе чудесно момиче, спечелило любовта на много от съучениците си.

Стиснах силно зъби от яд, че не можех да я намеря. Дори и след цялото това разследване ние бяхме объркани и напълно безпомощни, както всички останали.

Ан Хаас излезе навън и тутакси се озова в прегръдките на приятелите на дъщеря й. Тя поръча пици за всички. С Емили се присъединихме за раздаването. Трябваше да призная, че бях силно впечатлен от емоционалните им реакции, от искреното им желание да се успокояват едни други. Жалко, че само една трагедия може да извади на показ най-доброто у хората.

Емили и аз използвахме възможността да научим още нещо за Мери Бет. Ан Хаас ни представи Кевин Адело, висок баскетболист с рошава коса от гимназията, побратимена с „Бриърли“. Той ни призна, че понякога излизал на срещи с Мери Бет.