Безизходица

Момичето се сети за мъчителното вцепеняване, щом се извърна по посоката на гласа. Сякаш цялото й тяло се скова моментално, когато полетя напред, напълно беззащитна. Някаква силна миризма на лекарство, отделяна от течността, изпълни носа и устата й, след което повече нищо не помнеше…

Събуди се в усмирителната риза, с ужасно главоболие. Кога се бе случило това? Преди седем часа? Или преди осем? Осем часа на мрак и тишина. Осем часа да бъде мъчена с глад, жажда и мръсотия, без да може дори да отиде до тоалетната. Беше като корабокрушенец. Сред море от мрак, без никаква надежда за спасение.

Отначало мъката й бе ужасно остра, но сега се поукроти, гаснеща като свещица. Замисли се за приятелите си, за учителите си. За майка си. „За всички ми е мъчно“, повтаряше си тя. И съжаляваше, че постъпи така глупаво. Съжаляваше за цялата бъркотия.

Не знаеше колко още време бе изтекло, когато чу щракането от надигащия се стоманен капак.

О, Господи! Някой идваше… Мъжът, който я бе отвлякъл.

Прониза я непоносим пристъп на животински страх. Паниката я сграбчи в ледената си прегръдка и тя се смрази. Сега ще я докосне, нали? Нали затова я беше отвлякъл… Ще я нарани. Ще я изнасили. Ще я убие.

Заскимтя отчаяно. По-добре просто да я погребе жива. Не искаше да се гърчи в болки.

После успя да се отърси от самосъжалението. И изведнъж се изпълни с решителност. Няма да му се остави. Ще хапе, ще пищи и ще рита. Тази мисъл малко я поуспокои. Искаше да живее… Внезапно се увери, че можеше да се съпротивлява. И от това някак й стана по-добре.

Чу се шум от приближаваща се кола. Отново се разнесе тракане от спускането на метална врата. После двигателят замлъкна и се чу само отваряне на някаква врата, което за миг й вдъхна нова сила да се поразмърда. Ала единственото, което й оставаше, бе да захапе по-здраво превръзката през устата си. И това бе всичко.

„Искам да живея — повтори си тя. — Моля те, Господи, само ми дай шанс да оживея.“

59.

Металното стържене в ключалката отекна съвсем близо до ухото на Мери Бет. Капакът на стоманената кутия изскърца при отварянето.

Дори и на тази мъждукаща светлина тя разбра, че това беше той. Позна го по костюма му. По сивата коса и очилата му. Изглеждаше интелигентен, като любезен лекар или популярен учител. Как могат хората да са толкова зли?, зачуди се тя.

Ръцете, особено китките й, бяха силни заради волейбола. Той ще трябва да я отвърже, за да й се нахвърли, нали? При първата удобна възможност ще му строши очилата, ще се опита да натъпче счупените стъкла в очите му.

Мъжът я вдигна за ремъците на гърба й. Чак тогава тя видя, че е била затворена в голяма кутия за промишлени инструменти. Намираха се в някакъв огромен, но мрачен склад. Зад микробуса се виждаха колони и цистерни за бензин. Можеше ли да го изрита и да подпали пожар? В най-добрия случай като изход към белия свят, отвъд стените, оставаше само прозорецът, намиращ се високо над стоманената врата. Светът се намираше отвъд него.

„Направи го — подкани се тя. — Заради всичко онова, което е било направено за теб в живота ти…“

Мъжът я настани върху пейката до някаква метална маса и сам седна на втората пейка откъм отсрещната страна.

Измъкна две неща от джобовете на якето си и ги остави пред нея върху масата, за да ги види. При вида им тя отново изстена.

Бяха остър бръснач и черен пистолет.

— Ще ти сваля превръзката от устата. Ако се разкрещиш, с това тук ще ти нарежа красивото лице, Мери Бет. Кимни, ако си разбрала.

Тя кимна. Той се наведе, плъзна бръснача по бузата й и сряза превръзката. Момичето си пое шумно дъх, докато се мъчеше да раздвижи скованата си челюст. Искаше й се да отвърже и ръцете й, за да може да се почеше по бузите.

— Здравей, Мери Бет — поздрави я той. — Знаеш ли кой съм аз?

„Хм, нека да отгатна — помисли си тя. — Ти си онзи негодник, който избива тийнейджъри от богати семейства?“ Но вместо това отговори:

— Ти си мъжът от вестниците. Онзи, когото полицията издирва.

Той кимна и се усмихна.

— Точно така. Няма да те лъжа. Тези, които умряха досега, се провалиха на изпита. Повече няма да си позволяваме лукса да оставяме да живеят тези, които не го заслужават. Ето защо те доведох тук. Необходимо ми е да проверя дали си стойностна личност.

Изпит ли, замисли се Мери Бет, докато мъжът пред нея си сви цигара и я запали. Докато издухваше синкави облачета, тя си позволи в душата й да покълне тъничък стрък надежда. Подозираше, че я лъже, че просто си играе с нея, но ако не беше така, може би ще успее да се справи.

Ако не друго, поне бе умна. Изкара 2120 на SAT, приеха я по-рано в колежа „Бард“, където първо кандидатства. Повечето от богатите деца, които познаваше, кандидатстваха в колежите с по цял куп подправени сведения за постиженията им, но всичко в описанието на нейните прояви за доброволческа дейност и извънучилищни занимания действително бе самата истина. Тя обичаше да учи, да чете и да ангажира съзнанието си.

Мъжът изтръска пепелта върху масата между острието на бръснача и дулото на пистолета.