Безизходица

Третият изстрел долетя, преди да се хвърля върху похитителя. Последният, фаталният куршум пръсна слепоочието му. И той рухна на мраморния под.

— Спрете стрелбата! — изкрещях по моя микрофон, когато екот от стъпки се дочу от стълбите, водещи към балкона. Сетне извиках на Джереми Мейсън да не поглежда това, което бе останало от Франсис З. Муни.

Коленичих пред младежа, оплетен в експлозиви, за да скрия от него ужасната гледка, която сега представляваше тялото на Муни. Момчето беше изстрадало достатъчно. Както и всички ние.

— Не мърдай, синко. Сега всичко ще е наред — казах му, като изтрих от лицето му пръските от кръвта на похитителя.

97.

Още се опитвах да развържа момчетата, когато един от сапьорите се втурна, сграбчи ме и ме избута назад към стълбите.

Малко след това гимназистите от „Сейнт Едуардс“ слязоха при нас. Двамата бащи се хвърлиха да ги прегръщат, плачейки неудържимо във фоайето на сградата. Дори и Куин, вечно намръщеният шеф на охраната, се разхлипа, когато прегърна сина си, който се появи след няколко минути.

Полицаите и брокерите, насъбрали се отвън на Брод Стрийт, заръкопляскаха и завикаха, когато бащите и синовете излязоха от входа. Някои, кой знае защо, започнаха да скандират: „Ю Ес Ей“. С Емили се спогледахме щастливо. И двамата бяхме живи и невредими. Сграбчих я в прегръдката си. А сетне се присъединихме към ликуващата тълпа.

На сапьорите им отне половин час, за да проверят и отстранят експлозивите. След като си тръгнаха, аз се върнах на балкона заедно с Емили и криминалистите от екипа за оглед на местопрестъпленията. Застреляният в главата похитител изглеждаше ужасно. Муни наистина беше уцелен с безупречна точност и убит намясто. Онемял, аз се загледах в окървавените вдлъбнатини, появили се по каменните стени на старата сграда от петдесеткалибровите куршуми. С Емили стояхме смълчани, докато един от медиците не дръпна ципа на чувала за трупове.

— Вижте това — каза един криминалист, като ми подаде лист хартия в найлонов плик за веществени доказателства. — Беше скрито в джоба на сакото на Муни.

Заглавието бе ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ СВЕТА В НАВЕЧЕРИЕТО НА РАЗРУШЕНИЕТО МУ. Общо взето, всичко в него се свеждаше до молитва за спасението на този толкова лош свят. След като бе изброил много факти за бедността, глада и болестите, най-отдолу беше надраскал с червено: НИКОЙ НЕ СЕ ВСЛУШВА В ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯТА!

Емили ме погледна учудено, когато измъкнах листа от плика и го разкъсах.

— Това копеле зачеркна всичко, което е искало да каже, още в същата секунда, в която започна да наранява невинни хора — казах и изхвърлих накъсаните парченца. — Майната му на посланието, независимо дали е вярно или не.

Усетих как Паркър ме погали по косата.

— Амин — заяви тя, когато парченцата от накъсаната хартия изчезнаха сред захвърлените билети за борсата, с които бе отрупан подът.

98.

Емили се отърва леко — въобще не й се наложи да плаща за вечеря. Париш и Мейсън настояха да поканят целия тактически екип, при това не къде да е, а в прочутия ресторант-градина в Сентръл Парк Уест.

За вечерята наеха един от по-малките салони за банкети. Събраха се стотина полицаи. Рамирес и Шулц, които пристигнаха по-рано, за да отворят бара, изглеждаха адски развеселени, все едно че бяха изпили вече над десетина коктейла „Белини“. Но по-вероятно бе радостта им да се дължеше на повишенията, с които бяха удостоени. Уловиха се за ръце, когато наетият духов оркестър засвири песента на Франк Синатра „Ню Йорк, Ню Йорк“.

— Искам да се събуждам в град, който никога не спи — пееха те, като се поклащаха пред засмените музиканти, облечени в смокинги. — За да се уверя, че съм номер едно начело, като краля от двореца на хълма.

— Ето, увери ли се, че бях прав, като ти казах, че този отдел е първокласен — заявих на Емили и я хванах за ръка.

Понесохме се по дансинга, окъпани от светлината на кристалните полилеи, заобиколени от разкошните, ръчно изработени огледала. Пихме шампанско, а когато седнахме край масите за вечерята, се заливахме от смях бурно и май прекалено шумно, без да се тревожим за каквото и да е.

Сервитьорите не се уморяваха да ни обслужват, и то така, както никога не ми се бе случвало. Редуваха се чаша след чаша френско шампанско. Само от любопитство надникнах в менюто и онемях, щом видях, че бутилката струва от триста до четиристотин долара.

— Това, което направи в борсата, направо ми спря дъха — признах на Емили, пресушавайки поредната чаша за трийсет долара. — Наистина беше много добра.

Капките от шампанското „Вьов Клико“ опръскаха лицето ми, когато Паркър докосна бедрото ми под масата.

— Не е ли съвпадение? — попита тя, като изпи на екс чашата си и се вгледа право в очите ми. — И теб си те биваше, детектив.

С Емили имахме основателна причина, за да бързаме с вечерята. Оставихме лъжичките в чиниите с тирамису много преди другите полицаи да бяха започнали пиршеството.

— Къде сте се разбързали двамата? — попита ме моята шефка, когато се сбогувахме набързо. — Вие сте звездите на празненството. Париш и Мейсън дори още не са се появили.