Безизходица

— Правим всичко възможно, за да ги освободим — прекъснах ги аз. — Но изцяло от вас зависи как ще се развият събитията. Не можем да ви задължим да се размените със синовете си. Дори не можем да ви дадем съвет. Няма начин да се гарантира безопасността ви. Но ако се съгласите, няма да ви спрем. Всъщност по време на размяната дори може да успеем да създадем благоприятна ситуация, за да разрешим нещата.

— Доброволното ни съгласие за мен не подлежи на обсъждане — заяви Мейсън. — Жена ми почина преди шест години. Синът ми е единственото съкровище, което притежавам. Изпратете ме на негово място.

Като подъвка розовия си нокът, навел глава, Париш втренчи поглед във вратата на автобуса. Обмисляше отговора си.

— Да, добре — изрече той накрая. — Мен също. Изпратете и мен, разбира се.

91.

Беше ми мъчно да гледам двамата всемогъщи директори на компании, докато си сваляха саката, за да облекат бронежилетки. Много родители мислеха, че с радост ще пожертват живота си, за да спасят децата си, но на тези тук действително им бе даден този шанс. Изключителната смелост, която показаха, ме разтърси. Останалите полицаи също ги гледаха с възхищение.

— Не искам да умра, Едуин — каза Париш, докато очите му се пълнеха със сълзи. Той като че ли говореше повече на себе си, отколкото на някого другиго. — Но знаеш ли, не мога да отрека, че добре си поживях. Бях истински щастлив. Винаги съм се опитвал да давам най-доброто, на което съм способен. А ако загина, поне парите ми ще останат за момчето ми и за една добра кауза: за сдружението за създаване на лекарство срещу СПИН.

— Добре, Хауард — съгласи се Едуин Мейсън, като стисна Париш за рамото. — Точно така трябва да се гледа на всичко. Моето наследство е предназначено за фондацията „Амфар“, която също се бори с тази ужасна болест. Милиони хора ще бъдат облагодетелствани от това, което постигнахме.

Чакайте за секунда, помислих си. Отново благотворителност? Внезапно ме осени една идея.

— Кой ви беше юридически съветник, господин Мейсън? Кой ви състави завещанието? — попитах.

— Адвокатската кантора „Ериксън, Уеймът и Рот“ — отвърна той.

С Емили се спогледахме удивено при споменаването на кантората, в която работеше Муни.

— Смешно е колко е малък светът — каза Париш. — Моят юридически съветник беше от същата фирма.

Емили и аз се отдръпнахме в ъгъла на автобуса.

— Благотворителност? Завещания? — попита тя. — Това определено е свързано. Муни оглавяваше отдела в кантората за недвижими имоти и доверителни фондове, нали?

— Почакай за секунда. По дяволите! — изругах. — В последния ни разговор той спомена нещо, което било свързано с проповедта, която по традиция се чете на Пепеляната сряда.

Извадих мобилния си телефон и избрах Шеймъс от списъка за бързо набиране. Понякога се оказва удобно да имаш свещеник в семейството си.

— Слушай ме. Нуждая се от помощта ти, Шеймъс. Говоря сериозно — изрекох забързано. — Става дума за днешната проповед. Прочети ми я.

— Да не би да намекваш, че не си слушал проповедта ми? Напомни ми при следващата ни среща да ти издърпам ушите, езичник такъв. Добре че текстът на проповедта е в мен. Да видим. От Евангелието на Матея, глава шеста, строфи от първа до четвърта:

„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак няма да имате награда при Небесния ваш Отец.

И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерните по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда.

А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.“

— Почакай за секунда. Прочети ми пак онова за милостинята.

— „Та милостинята ти да бъде скришом“ — повтори Шеймъс откъса от цитата.

Това беше!

Сграбчих ръката на Емили, докато затварях телефона.

— Открих го! Муни тайно ще раздава милостиня.

— Какво ще раздава? — смути се Емили.

— Милостиня. Благотворителни дарения. Не разбираш ли? При всеки от досегашните случаи семействата са развивали някаква филантропска дейност. А тези семейства са с по едно дете, което е единственият наследник на огромно богатство. Когато Муни е научил, че умира, е измислил целия този план, за да се изключи единственото дете от наследниците и по този начин повече пари да отидат право в благотворителните организации.

Емили се вкамени.

— Ама че е хитра тази невестулка. Това обяснява изпитите, които провеждаше с децата. Опитвал се е да провери дали притежават достатъчно чувство за социална отговорност, за да им бъде позволено да наследят богатствата на родителите си. Това обяснява също защо освободи момичето на Ан Хаас. Но как ще ни помогне сега това разкритие?