Безизходица

— Ще ти кажа как — заговорих бързо. — Муни не иска да разменя бащите срещу децата. Няма да има никаква размяна. Мейсън и Париш нямат съпруги. И след като Муни се добере до бащите, ще убие всички: бащите, синовете, себе си. Така няма нужда да чака бащите да се споминат по естествен път, за да се дадат парите за благотворителност. Това ще се случи още сега.

— Какво става? — намеси се Каръл Флеминг в разговора ни. — Е, какво решаваме? Ще изпратим ли бащите или не?

— В никакъв случай, шефке — отсякох аз. — Но мисля, че имам план.

92.

— Нека поговорим за ужасите, причинявани от съвременния свят, за чието утвърждаване помага алчността, царуваща в тази зала — заяви Муни по микрофона от балкона. — Да си припомним престъпленията, за които всички вие помагате да бъдат извършвани. Ужасите, които се причиняват на околната среда… Безчовечната експлоатация на работниците… Царящата повсеместна корупция. Навсякъде се правят опити да се укриват доходи заради данъците. Някой тук загрижен ли е за бедните отрудени хора, дето слугуват на магнатите от корпорациите? Ами замърсяването, което вие, акционери и инвеститори, свещените крави на едрия бизнес, все намирате начини да оправдавате?

Муни погледна надолу към пребледнелите лица на брокерите.

— И аз бях като вас. Робувах на корпоративния механизъм, защитавах го от законите по начини, в които почтените хора никога не са били посвещавани. Бранех незаконното поскъпване на стоките и подлата политика спрямо милионите от бедната работническа класа. Бях свидетел на безвъзвратното замърсяване на древни водни източници. И нямаше нито един виновен. Никой не влезе в затвора. Защо става така? Може ли някой да ми каже? Между другото, забелязвам, че мнозина от вас са с наднормено тегло. Какъв процент от земното население гладува до смърт, докато ние тук си бъбрим? Знае ли някой отговора? Не се стеснявайте да го кажете.

93.

Отне ми само пет минути да съгласувам плана си с шефката си и с Том Чоу, командира на екипа за спасяване на заложници. Чоу се разпореди за последните приготовления по микрофона в яката си, по който се говореше само по тактически въпроси. В това време двамата с Емили си сложихме специални бронежилетки, създадени за оцеляване при взрив.

— Какво ще правим сега, детектив? — попита ме Хауард Париш, когато излязохме от автобуса. — Няма ли да влизаме? Какво ще стане с момчето ми?

— Замислихме нещо… Може да се окаже най-добрият ни шанс да излезем от тази ситуация, без да пострадат още невинни хора. Ще направим всичко по силите си, сър — увери го Емили.

— Това не е достатъчно. Майната му! Искам сина си жив. Ако не можете да ми го гарантирате, тогава искам аз да вляза и да го сменя. Настоявам.

Спрях се и тактично го стиснах за лакътя.

— Изслушайте ме, господин Париш — заговорих му кротко на ухото. — Аз лично ви гарантирам, че ще ви върна сина жив и здрав.

Сетне отминахме напред.

— Какво, по дяволите, правиш, Майк? Как можа да му обещаеш това? — възнегодува Емили, докато се насочвахме надолу по Уолстрийт към зданието на Фондовата борса.

— Много лесно — успокоих я аз, присвивайки рамене. — Ако се издъня, няма да съм наоколо, за да ми крещи.

Чоу ни посрещна пред полицейската барикада и накратко преговорихме всичко от плана, докато си проправяхме път през металните заграждения.

— Всички са по местата си — завърши той, когато спряхме пред главния вход на борсата. — Останалото зависи само от вас двамата.

С Емили преминахме през детекторите в огромното, но вече пусто фоайе. Вървяхме мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли, докато пристъпихме в залата на партера.

— Късмет, детектив Бенет. Ако успеем с твоя план, ще те черпя една вечеря — обеща ми тя, щом спрях пред вратата, водеща към стълбището за балкона.

— Надявам се да не си забравиш кредитната карта от „Америкън Експрес“, агент Паркър — отвърнах й, когато тя продължи към залата с брокерите. — Защото, ако планът ми сработи, ще си поръчам поне петнайсет аперитива.

94.

Докато вървеше по коридора, Паркър беше благодарна, че всичко стана толкова бързо. Нямаше никакво време за мислене. Което бе за добро. Ако се замислеше за случващото се, неминуемо щеше да се обърне и да излезе.

Двама мъже от охраната на Фондовата борса бяха залегнали зад последното безопасно укритие и наблюдаваха входа на залата. Емили Паркър им показа значката си.

— Къде е той?

Двама брокери от борсата, скрити зад щандовете, й прошепнаха:

— Внимавайте, той е много опасен!

— Има оръжие — предупреди я някакъв пълничък мъж с оредяла черна коса.

Тя влезе в залата и се развика:

— Ти наистина ли си въобразяваш, че ще се отървеш безнаказано, шибаняк нещастен! Да, на теб говоря, боклук такъв!

— Коя си ти? — ревна Муни по микрофона.

— Аз ли? Аз съм една дама, която днес е дошла тук, за да си върши работата — извика Емили. — Докато ти си един най-обикновен престъпник, убиец на безпомощни деца. И сигурно си перверзен тип.

— Хей, госпожо! — обади се единият от брокерите. — Затваряй си устата! Заради теб ще избие всички ни!

— Не съм! — отрече Муни.