Безизходица

— Просто е. Аз ще умра, всички ще умрем. Ти, аз, тези двама младежи тук. О, да, и единственият ти син. Знам, че си патриот, Денис, и че изгаряш от желание да отмъстиш за атентатите от единайсети септември, които никога не трябва да бъдат забравени… Но наистина ли искаш да убиеш сина си? Защото точно това ще се случи, ако не отместиш преградите и не ме пуснеш през тази врата. Това е изпит, Денис. Можеш да продължиш да охраняваш тези безсърдечни, боготворящи парите варвари в сградата зад теб или да опазиш сина си. Едно от двете. Какво избираш?

87.

След като Муни ми затвори телефона, се затичах колкото можех по-бързо обратно към главния вход на „Сейнт Едуардс“. По пътя се обадих на полицаите, блокирали Лексингтън Авеню, и на пилота на хеликоптера да следят дали на юг по улицата ще се появи някое странно движещо се такси. Все едно да се опитваш да следиш има ли нещо особено във водата в океана, затова не хранех големи надежди. Всъщност след последните събития и налудничавия месиански монолог на Муни бях изпаднал в дълбоко отчаяние.

Насред уличните платна на Парк Авеню се беше струпала тълпа от елегантни майки от Горен Уест Сайд, с идеално поддържани фигури, които прегръщаха децата си с просълзени очи. Други разтревожени родители със затаен дъх очакваха рожбите си пред полицейските барикади, като подвикваха имената им и отчаяно се взираха сред навалицата изскачащи от входа ученици. Къде ли търсеха синовете си майките на Джереми Мейсън и Ейдън Париш, запитах се аз.

— Сапьорите и хората от екипа за спасяване на заложници още са вътре, за да проверят цялата сграда — каза ми Емили, като затвори телефона си. — Търсят дали няма заложен някакъв капан. Трябва да се уверят, че Муни не е оставил част от експлозивите.

— Повече се опасявам от това, че не ги е оставил — въздъхнах и позвъних на шефката си. — Честно казано, най-много се тревожа, че е взел абсолютно всички експлозиви заедно с онези две деца.

Медиците от пристигналите линейки изнесоха тялото на застреляния треньор точно когато телефонът ми звънна. Слава богу, съобщиха ми, че никой друг не бе пострадал.

Поне засега.

Младият чернокож капитан от Деветнадесети участък притича до мен и ми подаде своя мобилен телефон.

— Детектив, търси ви комисар Дейли.

— Бенет слуша — изговорих по телефона.

— Майк, тук е Джон Дейли. Слушай, имаме лоши новини. Муни току-що се появи пред фасадата на Фондовата борса. Овързал е себе си и трима заложници с детонаторен шнур към пластичните експлозиви. Настоява да го пуснат вътре.

Стиснах зъби, за да удържа на напъна да се разкрещя. Нюйоркската фондова борса? А какво ми каза той преди малко?

— Трима души! — учудих се на глас. — Доколкото знам, той е отвлякъл само двама от учениците в „Сейнт Едуардс“.

— Аз пък чух за трима, Майк. Просто тичай натам заедно с агент Паркър и екипа за спасяване на заложници колкото можеш по-бързо, за да провериш какво става. Ти най-добре го познаваш.

Да, помислих си, като върнах телефона на капитана. Именно в това бе проблемът. Прекалено добре знаех към какво се стремеше Муни.

Размахах ръце като обезумял към отряда на сапьорите и екипа за спасяване на заложници.

— Накъде сега? — учуди се Емили, смръщила лице, когато отново се наблъскахме в нейната кола. — Ще ми свърши бензинът.

— Към Фондовата борса. Къде другаде? — извиках. — Муни преди малко се е появил пред сградата.

88.

Овързан с мощни експлозиви към тримата младежи, Франсис З. Муни започна да пристъпва с малки крачки в голямото фоайе на Уолстрийт 11. Макар че десетки полицаи и охранители на Фондовата борса държаха похитителя на прицел, всички се отдръпнаха пред него, за да преведе пленниците си през детекторите за метал.

Полицаите го следваха като папараци, само дето вместо обективи на камери, бяха насочили дулата на автоматите си.

Сърцето на Франсис биеше до пръсване, както никога досега. Струваше му се, че дочува барабани от последното действие на трагична опера. Обземаше го някаква смесица от страх и възторг по един невероятен, напълно непознат начин, едновременно ужасяващ и възхитителен. Той много добре знаеше, че направи решителната стъпка благодарение на сина на Денис Куин. Бе постигнал невъзможното. Наистина бе проникнал в Нюйоркската фондова борса!

В този миг синът на Париш се спъна в детонаторния шнур и падна. С усмивка на уста Франсис се обърна и любезно му помогна да се надигне от полирания каменен под.

— Обещавам ти, синко, не остава още много — каза му той.

Като заобиколи ъгъла на стената отдясно, спря пред вратата, която му трябваше. След нея по няколко стъпала се стигаше до следващата врата, през която се излизаше на балкона над залата за търговията с акциите, откъдето всяка сутрин биеха камбаната за началото на поредната борсова сесия.