Безизходица

— Никой не иска да се случва това — побързах да го уверя. — Слушай, Франсис. Знаем за Пепеляната сряда, когато са загинали приятелите ти. Вината не е била твоя, човече. Не се обвинявай за това. Ти си постъпил правилно. Чух и за болестта ти. Знаем също и за работата ти със социално слабите. Ти си добър човек. С това ли искаш да те запомнят? Със смъртта на още две напълно беззащитни момчета? Това е безумие.

— Кой казва, че светът е разумен, Майк? А и няма значение с какво ще ме запомнят — изрече той след кратка пауза. — Само едно нещо има значение.

Какво му ставаше на този тип? Звучеше като някой месия, все едно вярваше, че изпълнява Божията воля.

— Защо? — изкрещях. — Защо, по дяволите, правиш това?

— Ти си католик, Майк, нали така? Та кое нюйоркско ченге от ирландски произход не е католик? Е, чу ли днешната проповед? Питам: изслуша ли днешната проповед? Защото, ако я бе слушал, нямаше да ми задаваш този въпрос.

Проповедта…

— Тогава вземи мен за заложник, Франсис. Остави децата. Каквото и да искаш да постигнеш, можеш да използваш мен вместо тях.

— Това няма да свърши работа, Майк. Сам ще се увериш. Всичко ще се разкрие пред теб. Пред всички. Не остана много. Вече съм почти до крайната си цел. Нашата крайна цел. Олекна ли ти? На мен — да.

И тогава той захлипа. Странно, но не изпитах и капка жал към него.

— Това е най-лошото, което някога се е случвало. Но няма нищо. Сигурно само аз съм човекът, достатъчно силен, за да се справи.

85.

Муни се носеше сред натовареното движение по Лексингтън Авеню, но не твърде бързо, за да не привлича внимание. Зави точно пред един камион на куриерската служба ФедЕкс, но ловко избегна сблъсъка, като свърна рязко надясно по Петдесет и седма улица.

Не беше планирал да задигне това такси, защото бе взел кола под наем, която паркира предварително в подземния паркинг под „Сейнт Едуардс“. Но като видя таксито, спряло на оживената улица, сякаш чакащо него, тутакси реши да се възползва от възможността.

Пътуваше с похитените ученици, със запушени усти, легнали на пода, приковани с един чифт белезници. Мейсън беше с руса коса, а Париш — с червеникава, но иначе двамата си приличаха като братя. Бяха красиви, атлетични и изискани в техните ризи от британската модна къща „Бърбъри“ и вратовръзки „Поло“.

Муни знаеше, че пред тях не стоеше въпросът дали ще постъпят в колеж, а в кой именно колеж от Бръшляновата лига. Удивително, но цели двайсет и пет процента от всички дипломирали се в „Сейнт Едуардс“ постъпваха в колежите и университетите от Бръшляновата лига. В някои общински училища учениците, които изобщо завършваха, бяха по-малко от двайсет и пет процента. Неравенството обаче не свършваше с това. Бащата на Париш бе главен изпълнителен директор на „Мелън Заксоу“ — гигантска компания за домакински уреди. За изминалата година той се класира на трето място в списъка на най-добре платените ръководители в промишлеността, тъй като получи над сто и тринайсет милиона долара, както и привилегировани акции. Татенцето на Мейсън беше шеф на филиала за Северна Америка на „Такия“ — огромна руска корпорация за природен газ. Съвсем наскоро изпълзя до челната десетка със заплатата си от шейсет и един милиона долара.

И всичко това се случваше, докато годишният доход на едно средно американско семейство рядко надвишаваше петдесет и три хиляди долара, а много от хората не можеха да мечтаят за здравна осигуровка и губеха жилищата си, защото не съумяваха да изплащат ипотечните си кредити.

От задната седалка се чу стенание.

— Остава ни само още една спирка, приятели — извика им Муни.

„Кратка спирка — помисли си, — но изключително важна.“

Намали скоростта, когато стигна пред хотел „Четири сезона“ на ъгъла на Петдесет и седма улица и Парк Авеню. Пищната сграда на петдесет и два етажа беше любимото място на кинозвездите и милиардерите.

Красив млад портиер с униформа в стила от края на XIX век и цилиндър според модата на същата епоха изскочи от въртящата се месингова врата и изтича към таксито.

Но застина, щом отвори задната врата и видя учениците, оковани с белезници на пода до задната седалка.

Муни се наведе през междинното стъкло и притисна беретата си до челюстта на портиера.

Красавецът на мига измъкна няколко долара от джоба си с трепереща ръка.

— Вземи ги, брато. Всичките са твои…

Пистолетът на Муни изби банкнотите от белите ръкавици на младежа.

— Влизай веднага — нареди му той.

— Какво? — удиви се портиерът. — Да вляза вътре? Аз?

— Да. Сядай на предната седалка или ще ти пусна един куршум. Как ти се струва вместо бакшиш? Няма да повтарям поканата — каза Муни и отключи предната врата.

86.

Двайсет минути по-късно, когато наближи Канал Стрийт, Муни въздъхна облекчено. Зави наляво и после, след още две пресечки, надясно — в Източна посока, към Мот Стрийт. Настъпи педала на газта и се понесе с таксито по тясната криволичеща улица в Чайнатаун.

Беше го направил. Сега се намираше в лабиринта на градския център. Щеше да се получи. Вече абсолютно нищо не можеше да го спре.