Беззвездната корона

Докато го правеше, зърна отражението си в бавно успокояващото се езеро. Белезите, покриващи тялото му, сивите косми в черната му коса и наболата брада. Но докато водата трепкаше, той си позволи да си представи как бе изглеждал някога, преди да наруши клетвата си. Напет рицар с яки мускули, прави крайници, черна и лъскава като сажди коса и сребристосини очи.

На брега прокара длан по рошавите косми на гърдите си, опитвайки се да си припомни някогашното си „аз“. Все още усещаше силните мускули, но сега те бяха по-жилави и потвърди. Пръстите му се плъзнаха по грапавите белези, счупения нос, бучката на челюстта му. Тазобедрените стави го боляха, а лявата му предмишница бе изкривена.

„Такъв съм сега, опозорен, прокуден и прекършен.“

Намръщи се и се обърна пак към илюзията във водата. Онзи трепкащ рицар отдавна бе мъртъв. И за по-голямата част от света — мъжът също. В известен смисъл той бе умрял в онази сърцедъбова гора преди десет години. Ловецът, който се бе върнал с две квичащи палета, не бе същият, който бе влязъл в тъмната гора.

Аамон и Калдер клечаха и го зяпаха. Аамон размаха опашка, а Калдер просто присви очи. Грейлин посрещна безкомпромисния им оглед. В очите им имаше не толкова обич, колкото търпимост. Той знаеше, че това не са питомни кучета. Макар да изпълняваха заповедите му и да бяха научили стотина сигнали с ръце, те си оставаха диви животни, които във всеки момент можеха да се обърнат срещу него, ако нещата се променят. Той приемаше това като част от договора им и не би искал да е другояче.

„Дано винаги ме съдите все така сурово, братя мои.“

И все пак Грейлин откриваше, че е благодарен за вниманието и компанията им. Не можеше да е съвсем самотен, когато има такива смели другари.

— Поне някой все още вижда някаква стойност в мен — промърмори, докато се обличаше. — Пък и дори да е само за да си напълните тумбаците.

После тръгнаха отново. Той последва един поток, изтичащ от езерото, който криволичеше из гористите хълмове. Постепенно гората стана по-зелена, преминавайки от тъмни борове към смесица от дъб, планински ясен и клен. Покрай потока започнаха да се редят големи върби. Храстите станаха по-гъсти и се смесиха с хвойна и акация. Ледените мъгли се разсеяха до обикновен мраз във въздуха. Макар че краят на деня наближаваше, стана по-светло, докато изкачваха последния хълм към дома.

Хижата, която бе построил, се издигаше на следващото възвишение. Бе избрал мястото така, че да е на границата между по-зелените гори, простиращи се до морето, и здрачните гори на запад, обгърнати в мразовити мъгли. Освен това бе достатъчно далеч, за да се натъкват хората твърде рядко на нея. И никой никога не му идваше на гости.

И така, той спря в подножието на хълма, оглеждайки пръстения покрив на хижата си. Тънка струйка дим се издигаше от каменния комин и обещаваше топлината на дома и горещо ядене.

Въпреки това тръпка на безпокойство пробяга по тялото му.

Когато бе излязъл тази сутрин, огнището беше студено.

27.

Грейлин приклекна в сенките на дърветата в края на имота си. Огледа задната градина, където вече никнеше лятна реколта от марули, тикви, както и леха с царевица. Хвърли поглед към бараката за опушване на месо вдясно от едностайната хижа и малкия обор, в който държеше едно самотно пони и каручка за търговия долу в град Савик, близо до брега.

Не забеляза никой да се промъква наоколо, но коминът продължаваше да пуши.

Даде знак на братята си, които пазеха от двете страни. Привлече вниманието им с тихо цвилене, после събра длани, разтвори ги и разпери широко ръце, преди да събере отново длани. Това бе команда, която те знаеха добре: „ОБИКАЛЯЙТЕ И ПАЗЕТЕ“.

Двамата се разделиха и тръгнаха в противоположни посоки, придържайки се към края на гората. Сетивата им бяха много по-остри от неговите. Ако тук имаше скрити някакви непознати, те скоро щяха да съжаляват за натрапничеството си.

След като гърбът му бе защитен, Грейлин изтича приведен до обора и надникна вътре. Видя аглероларпокското пони да дреме в преградката си, но до вратата беше вързан и друг кон. Пристъпваше нервно, може би надушил обикалящите варгри.

Грейлин се промъкна до бараката, открехна вратата и видя, че с изключение на резените осолено сушено месо тя е празна. Вече бе не толкова нервен, колкото раздразнен. Стигна до дървената хижа и надзърна през един прозорец. На стол до огнището седеше закачулена фигура, огряна от огъня. Брадичката ѝ беше опряна на гърдите, сякаш спеше, но облаците дим около тлеещата ѝ лула показваха, че не е така. Ръката на натрапника се вдигна и без да вдига очи, мъжът махна към прозореца — канеше Грейлин в собствената му къща.