Беззвездната корона

Денят бе свършил и Грейлин се взираше в пълната луна, увиснала ярко в небето, през тънките високи клонки на сърцедъбовата гора. Стоеше като хипнотизиран. Цял рояк звезди — рядка гледка в родния му Халенди — бяха обсипали тъмния свод, блестяха като диамантен прах. По на запад начупена сребриста линия бележеше върховете Ледени зъби. Те сияеха като запалени отвътре, назъбени бойници, които бележеха най-западната граница на Короната.

Опита се да си представи замръзналите земи зад тази снежна планинска верига, но единственото, което изникваше в съзнанието му, бе безкрайна равнина от натрошен лед.

„А може би няма друго.“

Беше новодошъл в земите на Аглероларпок. Бе пристигнал преди шест седмици със затворнически кораб. Той и шепа други бяха стоварени в Савик със забраната да стъпват отново в Халенди. Едва-що се бе оправил от мъченията в тъмниците на Върховръх и плътта му бе покрита с пресни шевове; повечето рани бяха запечатани с обгаряне. Счупената му ръка бе зараснала накриво и още го болеше при движение. Все пак, ако не бе състраданието на краля към един бивш приятел, можеше да загуби пръстите на ръцете и краката си, може би едното си око и вероятно и двата си тестиса.

Знаеше, че същото това милосърдие е довело до прокуждането му отвъд морето. Разбираше смисъла на такова наказание. „Крал Торант не можеше да ме гледа повече — но и не можеше да се насили да ме убие.“

Затова след мъченията, напълно потрошен и смазан, Грейлин бе захвърлен тук — рицар, комуто е навеки забранено да носи стомана. Някои биха могли да го нарекат милост. Той го смяташе за едно последно мъчение, предназначено да трае до края на живота му. Бе осъден да помни завинаги нарушената си клетва и какво му бе струвала тя. Даже сега, с дивния рой звезди в небето, той си представяше останките на своята любима Марейн, хвърлени в тъмничната му килия. Тялото ѝ — малкото, което бе останало от него — бе открито в блатата на Мир. Останките стояха в килията му, червиви и нахапани от мухите, като ужасно свидетелство за нарушената му клетва.

Сега, в тъмната гора, той вдиша дълбоко студения въздух. Наведе очи, чувствайки се недостоен да се взира в пантеона горе. Въпреки това естествената красота около него не можеше да бъде пренебрегната. Тук, на края на света, сърцедъбовете се издигаха като гигантски сиви колони, затворени сред валма ледена мъгла. Дънерите им се редяха, покрити с фосфоресциращи гъби, а клоните им образуваха високи сводове над главата му, през които можеше да зърне небесното великолепие.

Сякаш бе влязъл в жива катедрала, светилище на Майката, скрито от погледа на Небесния отец.

Стигна до едно твърдо заключение.

„Това е хубаво място да умреш.“

От дълбините на гората това желание се сдоби с глас. Един-единствен призрачен зов, неземен и писклив, долетя до него. Птичите песни секнаха. Даже цвъртенето на бръмбарите в ниските храсти притихна в знак на уважение. После друго гърло се присъедини към първото, и още едно, докато цял хор не зави срещу него.

Всяко косъмче по тялото му настръхна. Сърцето му заблъска като тимпан. Беше чувал приказки за хищниците, дебнещи дълбоко в сърцедъбовата гора. Сенки със зъби. Но не беше вярвал наистина в тях, отхвърляше историите за смразяващите им викове, за свирепата им хитрост, за челюстите, достатъчно силни да строшат биволски череп. Мислеше, че подобни приказки са само фантазии и фукни. Особено при положение че Грейлин сам бе отглеждал бойни кучета в легиона, даже такива с вълча кръв. Затова историите за сенчести чудовища в мъглата му се струваха абсурдни.

Сега обаче разбра, че всички те са истина. Беше безразсъдно от негова страна да броди толкова надалеч. Макар че, честно казано, на запад го тласкаше не глупостта, а унинието. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че е отишъл на края на света да намери собствения си край, да потърси смъртта, която му е била отказана.

„И сега тя идва за мен.“

Едва в този момент, изправен пред неизбежното, осъзна една още по-дълбока истина за себе си: колко бързо копнежът за смърт може да бъде прогонен от кама на гърлото ти.

Обърна се и хукна през гората, най-после открил какво е заровено под мъката и срама му.

„Желание за живот.“

Но това осъзнаване идваше твърде късно. Глутницата го гонеше с вой и зловещо ръмжене. Нямаше как да знае колко далеч са зад него. Просто тичаше презглава през гората, спъваше се в тъмните храсти, блъскаше се в дънерите. Сърцето му кънтеше; полезрението му се сви. Той се насочи към по-светлата гора в далечината, но знаеше, че няма да успее да стигне дотам. Глутницата зад него притихна злокобно. Той очакваше всеки момент мъглите да бъдат разкъсани от скачащи тела и щракащи челюсти.

А после тъмната Дъщеря, вечната Ловкиня, прояви милост към него.