Беззвездната корона

Островчето се носеше бавно към единия бряг, като от време на време надигаше глава върху сива шия. Двамата с Джейс наблюдаваха пътя на създанието вече над половин камбана, откакто Кралят се бе подал на повърхността, разкривайки височайшото си присъствие.

Според историята, предаваща се в семейството ѝ, петнистата костенурка била пусната в езерото като бебе след полагането на първия камък от зимния обор преди пет века. Това бил благодарственият дар на семейството към боговете. Всички вярваха, че докато Кралят живее тук, във Вира, зимният обор ще стои.

Тя не знаеше дали историята е вярна, нито даже дали това е същата костенурка, но сега повече от всякога ѝ се искаше да вярва в това. Имаше нужда от някаква надежда, че семейството ѝ ще преживее изпитанието, че Бастан и Аблен скоро ще дойдат при нея.

Сякаш изпитал ревност от това внимание, крилатият ѝ брат се върна и затанцува, като се стрелкаше над главата ѝ. Записука срещу нея. Този път зовът му не бе примесен с гледки и видения, само с предупреждение.

Тя се изправи.

— Някой идва.

Джейс също се надигна и хвърли поглед назад към обора.

— Може би трябва да влезем вътре.

Преди да успеят да помръднат, до тях се донесоха смътни гласове. Думите не се разбираха, но жалните нотки бяха накъсвани от по-строго мъмрене. Тя потисна разочарованието си, доверявайки се на остротата на слуха си.

Хвърли поглед към Джейс, който още изглеждаше притеснен, и каза:

— Мисля, че е алхимик Фрел. И принцът.

Въпреки това се заслуша, като се напрягаше да чуе и други гласове.

„Мърморенето на Аблен или мрачното оплакване на Бастан.“

Но изглеждаше, че принцът и алхимикът са сами. Скоро гласовете им се превърнаха в думи и един сал изплува от дълбините на блатото в откритото езеро.

Джейс им помаха.

Салът изви и се насочи към мястото на пясъка, където стояха. Когато опря в брега, Фрел дойде забързано при нея. Лицето му беше пребледняло.

— Никс, баща ти…

— Знам — каза тя. Не бе готова да говори за това, така че се обърна към Канти. — И те видях как спаси Аблен. Задължена съм ти.

Принцът се намръщи.

— Как…

Малкият прилеп профуча покрай главата му, карайки го да трепне и да се приведе. После той се изправи и проследи пътя на брат ѝ над езерото.

— Аха, разбирам. Любопитно малко копеленце, няма спор. Жалко, че не можа да ме предупреди за покушението на баща ми.

Джейс започна да мести поглед от единия към другия.

— За какво говориш? Какво покушение?

Фрел бързо им обясни за всичко, което ги бе сполетяло. Докато го правеше, отчаянието на Никс започна да се сменя със страх. Страх за двамата все още липсващи мъже.

— Ами Аблен и Бастан? — попита тя.

Фрел въздъхна.

— Не знаем. Не видяхме и следа от Бастан по пътя насам. А доколкото ни е известно, Аблен избяга преди прилепите да атакуват. Както разбирам, и двамата ти братя познават тези блата много по-добре от всеки в кралските легиони. Трябва да вярваме, че ще могат да проследят дирите ни оттук нататък.

Никс се сепна.

— Как така „да проследят дирите ни оттук нататък“? Защо да не ги изчакаме?

Отговори ѝ Канти:

— Вирлианските гвардейци са не по-малко смъртоносни от ордата на малкия ти брат. След като покушението не успя, те ще се опитат да поправят тази грешка — и да отмъстят за загиналите.

— Без съмнение вече подозират какво е станало. — Фрел посочи Мърморко, който бе свършил да пасе и сумтеше доволно във впряга, отпуснал ниско голямата си глава. — Трябва да продължим да увеличаваме разстоянието между нас и отряда, който ни следва. Те не само че търсят принца, но и ако намерят теб, момиче, ще те отмъкнат във Върховръх.

Фрел се втренчи настойчиво в нея, за да ѝ напомни мълчаливо, че тук е заложено нещо повече от личната ѝ свобода. В дъното на съзнанието си тя чу скърцането на бойни машини и писъците на умиращите, всичко това завършващо с мощен грохот, който заличаваше всичко.

„Лунопад…“

Джейс я сграбчи за ръката.

— Не можем да им позволим да те отведат. Трябва да вървим.

На Никс ѝ се искаше да спори. Краткото време, което бе прекарала тук — обгърната от скъпи спомени — бе като балсам за мъката ѝ. Дори бе усетила размърдването на първите искрици надежда, представяше си как ще се събере отново с Аблен и Бастан.

Взря се през Вира. Докато гледаше как Кралят потъва обратно в черните дълбини и сиянието му изчезва, искриците надежда в нея угаснаха. Тя разбра, че не може да остане тук и че вероятно никога няма да се върне у дома.

Но това не даваше отговор на една по-голяма тревога.

Тя се обърна към Фрел.

— Къде ще отидем?

— Преди да напусна Манастира, игуменката ме посъветва кой път да хвана, ако нещата тръгнат на зле и тези земи станат прекалено опасни за теб.

Канти сведе очи към пръстите на краката си — но не достатъчно бързо, за да скрие странната тъга в сивите си очи.

„Той знае… Фрел сигурно вече му е казал.“

— Къде? — повтори тя, а сърцето ѝ заби по-силно. — Къде трябва да отида?

Фрел преглътна и отговори, погубвайки с един замах всичко, което бе знаела за себе си.

— Трябва да намерим истинския ти баща.

VIII. Рицарят отстъпник