Беззвездната корона

В предния край на сала Малик замахна с меча си и разсече гънещите се извивки на една усойница, висяща от клон. Тялото на змията се отпусна и тупна тежко върху сала, където продължи да се гърчи и мята в смъртта. Челюстите ѝ щракаха към празния въздух. Канти изпита известна жал към създанието. Друг ален рицар изрита останките във водата. Те шаваха върху чернотата — а после тя се размъти и змията потъна в дълбините, за да подхрани с плътта си блатото.

Канти потрепери и стана, защото не можеше да седи повече.

Фрел последва примера му, но се взря зад кърмата на сала.

— Май оставихме другите далеч зад себе си.

Канти погледна назад между двамата рицари, които работеха с прътите. Няколко лодки ги бяха последвали от брега, търсейки сигурността на блатото. По-нататък даже биволите бяха започнали да теглят влекове през водата. Но сега зад тях нямаше нищо, освен тъмна гора.

Канти се обърна напред.

— Не трябва ли да изчакаме…

Малик стоеше на крачка от него — и изведнъж мушна с меча си към гърдите на принца.

Никс скочи тежко от влека на пясъчния бряг на Огнен вир. Малки рачета се разбягаха под краката ѝ, тракайки раздразнено от това натрапничество, и се насочиха към езерото.

Тя се протегна и се взря уморено през равната шир на вира. Той се простираше надалеч и макар че черните му води много приличаха на тинестите блата, едно по-остро око можеше да забележи синкав оттенък под откритото небе. Огнен вир бе едно от малкото изворни езера. Водата му бе прясна и чиста, без горчиви соли. Точно тази особеност бе накарала предците на семейството да построят зимния обор на биволите чак тук.

Джейс заобиколи задния край на влека и дойде при нея.

— Прилича на древна крепост — каза той, застанал с гръб към езерото, като вдигна поглед към обора. — Но в същото време сякаш е израснал направо от блатото.

Тя се завъртя към обора и успя да го оцени по-добре в светлината на възхищението на Джейс. Здравата каменна постройка на възраст пет века бе два пъти по-висока от бивол. Стените ѝ бяха от големи сиви камъни, натрупани един върху друг, а покривът ѝ бе застлан с плочи от същия материал, всичко това покрито със слоеве мъх и лишеи. Наистина изглеждаше, сякаш сградата е изникнала от блатата като дар за предците им. Високата порта бе от дърво, толкова древно, че самото то се бе превърнало в камък. Беше нужен бивол, за да я отвори и затвори.

Оборът бе служил на семейство Поулдър и биволите в течение на поколения. Тук се бяха раждали безброй малачета и бяха отглеждани безброй годиначета, в безопасност от бесните бури, вилнеещи из Мир зиме, които събаряха дървета и отнасяха тръстиката от покривите. В конструкцията му имаше трезва практичност, но също и простичка красота.

Тя се обърна пак към езерото и сърцето ѝ натежа. Семейството им прекарваше всяка зима тук. Спомени се наслагаха върху картината: как прибират плетените капани, пълни с малки бронирани крилове или по-големи тинести щипкари, как ловят в дълбините мустакати калноперки или се борят да изтеглят хлъзгавите шарани. Спомняше си есените, когато повърхността на езерото бе отрупана със зимни гъски, които крякаха оглушително. Или за редките замръзвания в дълбоката зима, когато то се покриваше по края с ледена кора.

И все пак, колкото и познато да ѝ бе това място, сега тя се чувстваше откъсната от него. Винаги бе знаела в сърцето си как трябва да изглежда Огнен вир. През годините бе запълнила празните места, които замъглените ѝ очи не можеха да видят. Сега обаче новите ѝ очи заличаваха тези места и ги запълваха отново с подробности, каквито не си бе и представяла. Това, което някога бе неин дом, сега ѝ се струваше едновременно познато и странно. Тя вече не се чувстваше част от него и това разкъсваше сърцето ѝ още повече.

Натъжена от загубата, тя затвори очи и се заслуша в усилващия се крякащ хор. Това не се беше променило. Различаваше различните гласове. Баща ѝ я бе научил да го прави. Квакането на изумруденозелените клечкожабки и по-тежкото „кро-ко-ко“ на големите колкото чиния жаби-войници. Над този звук, сякаш като укор към хора, се носеше потракването на твърдите тръстики, разклащани от вятъра.

Въздъхна и отвори очи. Сълзи замъгляваха зрението ѝ — и толкова по-добре. Загубата на подробностите я приближаваше повече до това място — и до нещо друго.

— Татко толкова обичаше Вира — прошепна тя. — Бяхме му обещали да го погребем в пясъка тук.

Джейс се приближи.

— Все още можем да го направим. Сигурен съм, че игуменката ще се грижи за тялото му, докато успеем да се върнем.

На Никс ѝ се искаше да се присмее на думите му, но си замълча. Знаеше в сърцето си, че това никога няма да стане. Извърна се от него и отиде до предния край на влека.

— Трябва да се погрижа за Мърморко. Да го разпрегна, за да може да попасе.

Джейс я последва.

— Мисля, че той се справя отлично и сам.