Беззвездната корона

Тя се взира от висините. Гледката ѝ прескача от едни очи на други, после на трети, образува зашеметяваща панорама на сцената долу. Мъже са се скупчили на края на блатото, близо до един сал, който ѝ е познат. В нея се заражда страх. Трябва да види повече. Желанието ѝ се превръща в намерение. Две очи се спускат по-ниско.

Долу някой пада на колене, притиснал корема си, а очите му се взират нагоре към нея, докато тя лети надолу. Надушва кръвта му, болката му…

„Татко…“

Тя вика все по-силно и по-силно и викът ѝ изпълва целия ѝ свят.

Долу ръцете на баща ѝ се отпускат и тя вижда дръжката на кама. Животът изтича покрай нея в ален поток. После тялото на баща ѝ се килва настрани, сякаш уморено от цялата омраза и жестокост на този суров свят.

„Не, не, не, не, не…“

Тя си поема дъх и скръбта ѝ се изостря до кръвожадна ярост.

Някакво движение привлича погледа на хищника встрани, към нечия шкембеста фигура. На устните на мъжа е изписано тържество, докато се смее, има го и в миризмата му, докато злорадства. Ръцете му са окървавени, напоени със смъртта на баща ѝ.

Тя полита надолу и той вдига глава. Радостта му в миг се превръща в ужас. Крилете се разперват широко и тя забавя устрема си, протегнала нокти напред. Другите се пръсват на всички страни. Тя улучва Горен в гърдите. Ноктите разкъсват кожа и плът. Впиват се в ребрата. Със замах на крилете тя го откъсва от земята и го издига във въздуха.

Горен изпищява, кръв се лее от устните и дробовете му. Тя го понася все по-високо. Сенки се стрелкат покрай нея, яростта ѝ се разпростира докъдето стигат писъците ѝ и разпалва хиляди огнени сърца.

Тя се превърта, подхвърля тялото на Горен нависоко. Той лети и се премята, разперил крайници, от разкъсаните му гърди пръска кръв. Но е още жив.

„Добре…“

Тя се завърта. Ноктите ѝ го улавят отново, пронизват гърба му и стисват гръбнака му. Той вие. Тя се навежда по-близо до жертвата си. Зъбите ѝ късат месо от кокала, крайници от тялото. Тя го корми и дълбае, докато накрая в ноктите ѝ не остава само мъртво месо. После го захвърля далеч в блатата, за да нахрани тварите, които пълзят и се спотайват в дълбините.

Спуска се отново, гневът ѝ изобщо не е утолен. Взорът ѝ се умножава и се разпростира. Жаждата ѝ за кръв обхваща цялото небе. Долу хора пищят и умират. Инстинктите ѝ настояват да се включи в битката.