Беззвездната корона

После той се примъкна още по-наблизо. Присви кадифените си уши и пъхна глава под брадичката ѝ, търкаше се в нея, както бе направила тя с него преди миг. Накрая замря, гушнат там. Тихото му писукане отслабна до нотка, която тя чуваше само в едното си ухо.

За миг си спомни нещо подобно.

Две фигурки, сгушени заедно в обятията на топли криле.

Знаеше, че този образ не е спомен, събуден от някакъв писък, а е породен от мекото му докосване, от споделената топлина, от тихия шепот на двама, които се познават цял живот.

Никс притисна буза към него и остави очите си да се затворят.

Скръбта още я измъчваше, огромна и бездънна, но тя вече не бе принудена да я носи в едно сърце. Макар че вече нямаше простора от хиляда сърца, за да разсее агонията, почувства истината.

„Засега две са достатъчно.“

25.

— Махайте се оттук и двамата — заповяда Анскар.

След като атаката наглед бе приключила, вирлианецът подкара Канти и Фрел към сала на блатните жители. Каменистият бряг приличаше на кланица, покрит с разкъсани тела, димящи вътрешности и локви черна кръв. Спретнатият кръг от клади бе разпилян на стотина тлеещи купчини по брега. Другаде лежаха пречупени знамена; двайсетте влека и карети на легиона или бяха разбити, или горяха.

Само няколко от последните все още можеха да се спасят, макар че вероятно щяха да са достатъчни за малцината рицари и гвардейци, които още дишаха. Анскар вече бе пратил един от военните лекари на бегом до училището. Планът беше да оставят най-тежко ранените тук, а останалите да потеглят обратно към Азантия.

Анскар не смяташе да поема повече рискове с ордата в небето. След тази последна атака изглеждаше, че множеството най-после се разпръсва и започва да отлита към планинския си дом.

Канти се взираше нагоре към тъмната буря, постепенно отминаваща на юг.

„Май и двете страни проляха достатъчно кръв за един ден.“

Анскар го блъсна към сала.

— Стига си зяпал, ами си замъкни задника на борда. — После извика на четиримата ви-рицари на сала, двама от които се подпираха на пръти. — Малик, откарайте принца и алхимик Фрел дълбоко в блатата, като гледате да стоите колкото се може по-скрити. За в случай че онези зъбати копелета решат да нападнат отново.

Малик кимна отсечено. Той беше вторият в командната йерархия и по ръст не отстъпваше на Анскар. Макар и с бръсната глава и алена кожа като всички вирлианци, беше оставил подрязана ивица тъмна брада по челюстта си. Студените му очи претеглиха Канти, докато се приближаваше. Ако се съдеше по мръщенето му, не хареса онова, което видя.

— Побързайте — изръмжа Малик. — И двамата.

Фрел скочи на сала. Канти нямаше друг избор, освен да го последва. Не че би възразил. Искаше да се махне от мухите, кървавите лайна и разкъсаните тела. След като си тръгнеха, Анскар щеше да остане колкото да постави в бойна готовност ариергарда за пътуването назад към Фискур и оттам към дома.

Канти не можеше да направи нищо повече. Момичето Никс все още бе някъде в блатата, а след като брат ѝ благополучно бе избягал, никой в града не знаеше къде е отишла тя.

„Значи е в безопасност.“

Сред всичкия ужас и гибел той бе готов да приеме това за победа и да се радва. На всичкото отгоре изчезването на предполагаемо благословеното момиче щеше да раздразни баща му. Нещо, което щеше да достави голямо удоволствие на Канти. Все пак пътуването не беше пълна загуба на време. Легионът щеше да се върне във Върховръх с един значителен трофей. Изповедник Витаас бе успял да осигури известно количество прилепова отрова.

Канти се взря през блатото към черния влек на Изповедника. Очертанията му се виждаха в далечината. Преди атаката два бивола го бяха изтеглили по-далече от брега, където бе скрит под дебел покров от клони. Канти забеляза, че тънкият железен комин на покрива изпуска черен дим, и предположи, че Изповедникът вече работи върху торбичките с отрова.

Поклати тъжно глава, докато рицарите избутваха с пръти сала от кървавата касапница по брега. „Толкова много страдания и толкова малко полза.“

Обърна гръб на Брайк с надеждата повече кракът му да не стъпи тук. Разположи се на една седалка до Фрел. Пред тях се бе ширнало тъмното блато. Жужеше и мърмореше. Кряскаше и грачеше. Черни клони висяха над лениво влачещите се течения, натежали от туфи жълто-зелен мъх. Облаци комари и мухи се носеха като мъгла над водата.

Докато навлизаха по-навътре, Мир сякаш се затвори около тях. Виковете и откъслечните писъци зад гърбовете им скоро заглъхнаха, заглушени от тежестта на блатистата гора. Дънерите на дърветата станаха по-дебели. Листакът над главите им се разпростря по-нависоко, даже водите почерняха. Колкото и да мразеше това място, той изпитваше неволно уважение към жестоката му красота. То се менеше непрестанно с всеки прилив и отлив, но си оставаше древно и вечно, пуснало дълбоки корени в тези земи.