Беззвездната корона

С крайчеца на окото си Канти видя как един от двамата рицари, изтласкващи сала с прътовете, отхвръкна от задния му край, гърдите му горяха. Другият вече бе пуснал своя прът и скочи към Фрел с оголена кама. Алхимикът вдигна високо ръка, сякаш да се защити, но нещо изскочи от широкия му ръкав в дланта му. Той го стисна и от единия му край излетя малък пламък. Фрел запрати загадъчния предмет в лицето на нападателя си. Ослепителен взрив отметна главата на ви-рицаря назад, прекърши врата му и опърли кожата му.

Лицето на Малик вече се бе превърнало в маска на алена ярост. Той пренебрегна Фрел и се хвърли към Канти. Но успехът на неговия учител придаде твърдост на ръката на принца. Той сложи стрелата на тетивата и изпъна лъка. Не си направи труда да се цели, доверявайки се на един талант, който вече се бе превърнал по-скоро в инстинкт, отколкото мисъл. Пусна тетивата.

Стрелата прелетя късото разстояние и прониза Малик в гърдите.

Той продължи по инерция към него, но Канти се приведе ниско и когато ви-рицарят го връхлетя, скочи на крака и отхвърли тялото му през рамо. Чу се мощен плясък. Канти се обърна тъкмо навреме, за да види как Малик ломоти несвързано във водата, все още с меча в ръка.

Злоба блестеше в очите на ви-рицаря.

Но във водата вече имаше прекалено много кръв. Преди мъжът да успее да загребе към сала, нещо огромно се надигна от дълбините. Дълга люспеста муцуна сграбчи Малик, заби жълтите си зъби в месото и костите му. Претърколи се, като разкри за миг брониран гръб, обрамчен със сияещ мъх — а после повлече жертвата си в мрачните дълбини.

Канти се обърна към Фрел. На сала бяха останали само те двамата.

— Какво стана току-що, в името на задника на Хадис? — попита и изведнъж откри, че не може да спре треперенето на крайниците си.

Фрел дойде при него; устните му бяха стиснати и пребледнели. Алхимикът запретна ръкавите на робата си, за да разкрие някакви механизми, вързани към предмишниците му. Беше очевидно, че в тях се помещава алхимията, която бе използвал, за да премахне двамата рицари с прътовете.

— Подозирах нещо такова — каза Фрел и тръсна ръкавите си да паднат отново. — Макар да се надявах, че няма да се случи.

— Какво си подозирал?

Фрел се взря към единственото тяло, което все още се виждаше да се носи по водата. Трупът обаче потръпваше, докато нещо ръфаше плътта му.

— Страхувах се, че планът е ти изобщо да не се върнеш от блатата. — Погледна Канти в очите. — Не ти ли се стори странно, че баща ти те праща на това пътуване, след като те бе пренебрегвал толкова години?

— Ами… всъщност да. — Канти сви рамене, опитвайки се да скрие едновременно гнева си и собствената си глупост. — Приписах го просто на желанието му да ме разкара от Върховръх, докато мине сватбата на брат ми. А може би и да ми даде шанс да се докажа.

— За сватбата на Микен си прав. Сигурно наистина тя е била причината за този прибързан ход. За да се разчисти теренът за един бъдещ наследник.

Канти въздъхна.

„Което означава, че аз съм само кал, която трябва да бъде избърсана.“

Фрел отиде да вземе изоставения прът.

— Планът сигурно е бил да се изчака, докато легионът остави Горен и хората му в Брайк. След като се отървем от всякакви любопитни очи, ти си щял да срещнеш преждевременен и кървав край в блатата.

Канти погледна назад към града. Спомни си как Анскар го бе отпратил сам, преди останалата част от легиона. „Колко ли от тях са знаели какво ми се готви?“

Фрел избута сала до другия прът, който плаваше във водата.

— Вземи го, но внимавай. При всичката тази кръв и разкъсана плът…

— Ясно. Поне не е нашата кръв и разкъсана плът.

Взе внимателно дългия прът, като се бореше с отчаянието в сърцето си. Знаеше, че баща му няма високо мнение за него, но никога не си бе представял доколко го презира. Докато се изправяше, по-остри гласове отекнаха над водата — звучаха далечни, но тук човек не можеше да е сигурен.

Фрел му махна да мине от другата страна на сала.

— Сигурно са чули взривовете от химичните ми бомби. Трябва да сме далеч оттук, преди някой да дойде. Няма да им трябва много време да заподозрат, че може да си още жив.

Канти стисна по-здраво пръта. Двамата заедно подкараха сала.

— Къде отиваме?

Фрел кимна напред.

— Като начало, към Огнен вир.

— А после?

Фрел го погледна.

— Има много неща, които не знаеш.

Канти завъртя очи и се извърна.

— Фрел, понякога си майстор да изтъкваш очевидното.

— Наричаме го Краля на Вира — каза Никс, седна на пясъка до Джейс и посочи островчето сред равната шир на езерото.

Заоблената форма беше два пъти по-малка от влека. Дъгообразната ѝ повърхност блестеше на слънцето и по нея играеха всички цветове, като че ли някоя дъга бе оживяла и се бе заселила във Вира.

Дори през отчаянието и изтощението ѝ тази чудна гледка — нещо, което тя не бе могла да оцени напълно със замъглените си очи — зарадва сърцето ѝ. Сякаш Майката я бе благословила с присъствието на Краля. Тя знаеше, че баща ѝ със сигурност би го приел по този начин.

„Значи и аз ще направя така.“