Беззвездната корона

РИЦАРЯТ: Какво можем да се надяваме да спечелим от такава среща, след като сърцето ми е дважди вречено на други — на мойта годеница и на моя крал?

ЖЕНАТА: Кого от двамата цениш ти най-високо?

РИЦАРЯТ: Никого — щом погледна в твоите очи.

Диалог от трето действие на „Скършената клетва“ от Галифаести

26.

Грейлин ловуваше в Краелес с двамата си братя.

Беше следил един снежен лос през по-голямата част от деня, навлизайки дълбоко във вечния здрач на далекозападната гора. Стъпваше внимателно по постелята от сухи иглички без никакъв шум. Пръстите му посегнаха нагоре да опипат дълбоката бразда в кората на един сребърен кедър и той усети пресния лепкав сок. Свали ръка и надуши смола и мускусната миризма на самеца.

„Вече е близо…“

Не бе имал намерение да навлиза толкова дълбоко в гората. Малцина дръзваха да обикалят западните предели на Краелес. Докато източните, по-близо до морето, бяха зелени и светли, западните си оставаха вечно забулени в здрач. Лишени от топлината на Небесния отец, дърветата събираха каквито сили могат, разпервайки широко клони, покрити с гъсти иглички, и оцеляваха благодарение на корените, заровени дълбоко в земята, оградени с големи серни буци, които ги подхранваха. И макар че нямаха Неговата благосклонност, древните сърцедъбове на западен Краелес израстваха до гигантски размери. Някои бяха толкова големи, че бяха нужни двайсет мъже с разперени ръце, за да обхванат дънерите им.

Само веднъж Грейлин бе дръзвал да навлезе в тези гори. Това бе преди десетина години, малко след като бе прокуден тук, когато бе още прекалено глупав, за да е наясно с нещата. Нямаше намерение да отива пак толкова надалеч.

Не че в тукашните дълбоки дебри нямаше достатъчно опасности.

Стисна зъби и се съсредоточи върху настоящата си плячка. Драскотините от нокти по един черен бор му напомниха да внимава. Твърдата като желязо кора бе срязана надълбоко. Това бе знакът на могилна мечка, чиито женски израстваха до космати канари, два пъти по-високи от него, а мъжките — дори още по-големи.

Той плъзна ръка по драскотините.

„Може би ще е по-добре да зарежа тази диря…“

Вътрешното му чувство го предупреждаваше, че е стигнал твърде далеч. Но все пак драскотините по бора бяха стари, покрити с втвърдила се смола, а и едно тъжно мучене в далечината, идещо от гърлото на снежния лос, го притегли напред. Той бе избрал този конкретен самец, след като наблюдаваше едно стадо, минаващо през долината близо до хижата му. Ако се съдеше по размаха на рогата му — с отчупени връхчета и покрити с петна от мъх — животното беше старо. Беше го видял, че накуцва с единия си заден крак, където личеше отдавнашен белег от нападение на лъв.

Грейлин чувстваше някакво родство с този благороден звяр, защото и той като него носеше много белези. Знаеше също, че дойде ли зимата, леденият студ ще причинява на животното силна болка. Предполагаше, че това е последното лято на самеца, а то вече бе наполовина отминало. При първите снегове куцащият лос нямаше да може да следва стадото в миграцията му към по-топли пасища. Изоставен, щеше да гладува или да бъде жестоко разкъсан.

А после тази сутрин, докато Грейлин наблюдаваше стадото от една висока скала, самецът се бе отделил от него, за да поеме сам на запад. Може би щеше да се върне, но Грейлин прати двамата си братя да го отделят още повече, да го подгонят по-надалеч.

Направил избора си, Грейлин бе тръгнал по следите му. Макар че лосът бе стар, показваше уменията си, развивани с десетилетия в суровия Краелес. Въпреки че двамата му братя го следяха, на два пъти той едва не изпусна дирята. Грейлин подозираше също, че снежният лос е хванал пътя към ледените горски дълбини, за да се отърси от преследвачите си, сякаш ги предизвикваше да го последват. Но Грейлин продължаваше напред, чувствайки някаква отговорност, след като бе отделил самеца от стадото му.

Докато навлизаше по-навътре в гората, попадна на един сърцедъб. Беше малък, може би на век, все още с бяла кора, самотен изгнаник от по-голямата гора на запад. Грейлин целуна палеца си и опря длан в дънера му, усещаше някакво родство с този самотен страж. Освен това го прие за указателен стълб и разгада значението му.

„Не продължавай нататък“.

Спря и огледа поляната отпред, разделена от сребрист ручей. Подсвирна като дрозд на братята си. Знаеше, че двамата вече са се отдалечили доста и кръжат около стария самец. Втурна се напред, като продължаваше да внимава за сухите клони и крехките иглички. Смъкна от рамото си ясеновия си лък. Докато наближаваше мъгливата поляна, извади стрела от колчана и я хвана между устните си.

На поляната една голяма рогата сянка пиеше от потока, ромолящ по загладените камъни.

Грейлин спря в сенките, държейки се от подветрената страна.