Беззвездната корона

Някъде отпред, от изсветляващите мъгли, се надигна жално мяучене, отчаян тревожен зов. Пътят му кривна натам. Това не бе съзнателна постъпка, по-скоро сякаш плачът бе форма на непреодолимата юларна песен, която притегляше нараненото му сърце. Той се хвърли в онази посока — само за да се препъне в главоломния си бяг в някакво тяло в храстите.

Стовари се тежко на земята и се претърколи.

Задъхан и с подивели очи, зърна купчина ивичеста кожа, просната на земята. Макар че бе видял само кожата, разбра, че това трябва да е варгър, и то наскоро умрял. Мяученето идеше от обратната му страна. Той надзърна там и видя две гърчещи се палета, може би на месец-два, които се бореха да докопат студените цицки. Видя също и железните челюсти, захапали задния крак на майката, който явно бе счупен, просмукан с кръв. Беше лесно да разбере какво е станало. Варгрицата трябва да бе навлязла в по-светлите гори да ловува за малките си, само за да стане жертва на жестокостта на капана на някой ловец. Все пак звярът бе изтръгнал колчето на веригата и бе отнесъл капана със себе си обратно в сърцедъбовата гора, при малките си — където накрая бе умрял, но не без да предложи на палетата си едно последно ядене.

Той не можеше да обясни следващото си действие. Може би искаше да отдаде почит на усилията ѝ, преди самият той да умре, или пък постъпката му бе предизвикана от чувството за вина към детето, което не бе успял да спаси.

Но така или иначе, посегна към палетата. Те фучаха и щракаха със зъби, свирепи дори на такава ранна възраст. Едното захапа показалеца му и едва не го откъсна. После двете се шмугнаха в кухата вътрешност на един загнил пън.

Той се замисли дали да не ги зареже, особено като се имаше предвид, че ловците без съмнение скъсяваха разстоянието. Вместо това изруга под нос. Посегна към варгрицата и изстиска студено мляко върху ръцете си. Това бе номер, който бе научил в кучкарниците на легиона. Допълзя до хралупата, метна плаща си на земята и разтвори длани. Използва миризмата на мляко и майка, за да подмами палетата навън. Едното изпълзя, ръмжейки, следвано от другото. Сигурно примираха от глад.

Когато палетата се озоваха достатъчно близо, сега вече повече душещи, отколкото ръмжащи, той ги грабна — по едно във всяка ръка. Бързо ги уви в плаща си. Двете се бореха, деряха и квичаха, мъчеха се да се измъкнат, и вероятно щяха да успеят.

Той се огледа, после извади ловджийския си нож от канията и отряза опашката на варгрицата. Потърка я върху сълзящите цицки и я хвърли в плаща. Гушна вързопа в ръце. Мятащите се палета вече бяха започнали да се укротяват и само ръмжаха предпазливо. Кожата на майка им и млякото ѝ ги успокояваха достатъчно, за да може изтощението да ги надвие.

Късметлия, че е още жив, той се изправи.

Само че не беше късмет.

Видя дъга от блестящи очи, които се взираха в него откъм сърцедъбовата гора. Сърцето му заби по-силно. Той прокле глупостта си, че е спрял, но в същото време не съжаляваше. Веднъж вече не бе оправдал очакванията на друга отчаяна майка.

„Нека това да е едно малко изкупление, преди да умра.“

Но очите просто продължаваха да блестят срещу него. Той остана на мястото си, приемайки онова, което щеше да дойде, може би дори приветствайки го.

А после един чифт очи изчезна, и още един, и още един. Скоро гората остана тъмна и смълчана. Той направи една колеблива крачка, изчака, после рискува да направи втора. Но очите така и не се появиха отново. Не знаеше дали варгрите са били озадачени от странната му проява на милосърдие. Или може би миризмата на млякото и палетата го бе прикрила, беше ги объркала.

Каквато и да бе причината, те го бяха пуснали да си върви.

Той прие подарения му живот и побягна обратно към по-светлите гори.

Като свърши да разфасова лоса, Грейлин се откъсна от миналото и се взря преценяващо в двата напълно пораснали варгъра, неговите братя в лова. Той не само бе оцелял от онази съдбовна среща със смъртта в гората, но и отглеждането на палетата му бе дало причина да живее.

Изправи се. Тъй като все още нямаше признаци за завръщането на могилната мечка, ги повика.

— Аамон, Калдер, при мен.

Те дотичаха, прескачайки потока. Той се наведе да отреже две парчета от черния дроб на лоса и подхвърли по едно на всеки. Варгрите се нахвърлиха свирепо върху суровото месо, а после се върнаха да патрулират по края на гората, докато той стъкмяваше груба носилка от вързани клони. Натрупа месото отгоре и тръгна към къщи, теглейки носилката, като подсвирна на братята си да го последват.

За щастие обратният път бе по нанадолнище. Отне му два пъти по-малко време, за да се върне на четвърт левга от хижата си. Там спря, колкото да съблече дрехите си и да се гмурне гол в леденосиньото планинско езеро. Отми кръвта, потта и жлъчката от тялото си и използва студа, за да притъпи болката в мускулите и ставите му. Потрепервайки за последен път със замръзналите си крайници, излезе и се избърса с една празна торба от груб плат.