Беззвездната корона

Наоколо лежаха тела, домъкнати или донесени от другите. Много бяха с откъснати крайници, чуканчетата увити набързо с превръзки, през които се процеждаше кръв. Други се гърчеха в делириум и кожата около дълбоките ухапвания почерняваше. Още повече просто лежаха по гръб с малки ивици плат върху мъртвите им оцъклени очи.

Гъсти рояци черни мухи изпълваха въздуха, привлечени от кръвта. Рицари размахваха факли, в чиито пламъци гореше горчив тамян — опитваха се да прогонят с дим жужащите пълчища от ранените. Това бе загубена битка, защото все повече ранени биваха донасяни в лагера.

Навсякъде се носеха стонове, хлипове и викове — тук, както и из целия град и училището. Страданието се издигаше като дим към мрачното небе, където все още се тълпяха орди прилепи, кръжаха с нескрита заплаха. Също като рицарите и гвардейците, те събираха своите мъртви и ранени и ги отнасяха. Всеки който дръзнеше да им попречи, бе посрещан със свирепи атаки.

Но вече никой не си правеше този труд.

Канти гледаше пламъците, обхванали една част на Брайк. Кълба пушек се издигаха към небето, гонейки искрите нависоко, само за да бъдат завихрени от бурята от криле.

Беше стигнал до едно твърдо заключение за всичко това.

„Трябваше да хвърля повече усилия.“ Представи си дивото препускане с каруцата надолу по стълбите. „Може би трябваше да настоявам за освобождаването на звяра, вместо да бягам.“ Но знаеше, че това си му е в природата: да бяга при всяка трудност, вместо да отстоява своето.

Един суров глас проникна през отчаянието му.

— Аха, ето те и теб!

Той се обърна и видя водача на вирлианската част да крачи към него. Анскар държеше брадва, ръката му бе окървавена до лакътя. Кръв бе оцапала черепа му и се бе просмукала в леките му доспехи. Лицето му бе буреносно. Той вървеше право към Канти… а после сграбчи принца в свирепа едноръка прегръдка.

— Слава на Небесния отец, още дишаш. — Анскар го бутна назад и го задържа на една ръка разстояние от себе си, очите му го огледаха от глава до пети. — И невредим, доколкото мога да преценя.

— Ще оцелея — призна Канти, озадачен от това посрещане. Очакваше да бъде мъмрен и може би дори задържан за одевешните си действия. Вместо това усмивката на облекчение, разляла се по лицето на суровия мъж, го накара да подозира, че загрижеността на вирлианеца е искрена.

Аленото чело на Анскар се сбърчи.

— Но къде ти беше умът преди малко, момко? Да избягаш с онзи проклет прилеп?

Канти въздъхна. „Явно планът ми не беше добре обмислен.“ Въпреки това разпери ръка да посочи мъртвите и умиращите.

— Опитвах се да предотвратя всичко това. Знаех, че ако прилепът бъде принесен в жертва, градът ще бъде атакуван.

Бръчките на Анскар се задълбочиха.

— Откъде би могъл да знаеш…?

Въпросът му бе прекъснат, когато Фрел се прокашля и се надигна от един млад рицар с разкъсано лице. Откакто бе излязъл от блатото, алхимикът се грижеше за ранените заедно с двама измъчени лечители. Изглеждаше състарен с десет години. Черната му роба висеше тежко, подгизнала от кръв. Когато се изправи, той изтръска накацалите по нея черни мухи и ги разпъди с ръка.

— Получихме вест, че прилепите се събират на юг — обясни Фрел, лъжейки ви-рицаря. — Не беше трудно да заключим, че такава орда може да идва на помощ на един от своите.

Анскар се обърна към училището. От третото ниво с тежък плясък на криле се издигна огромна сянка, понесла в ноктите си потрошено тяло.

— Де да знаехме. Явно в природата им има някакво благородно дивачество.

Взорът на Фрел проследи издигащите се тъмни криле.

— Чудно ли е, че никой никога не се е върнал с един от техните — жив или мъртъв?

Канти имаше друг, по-важен въпрос и го зададе на Анскар.

— Ами сега какво? Какво ще правим оттук нататък?

Анскар нарами брадвата.

— Не знам със сигурност, но определено свършихме с лова на прилепи. — Намръщи се към една група мъже, всичките от Фискур, които стояха извън кръга от клади. — Изобщо не трябваше да угаждаме на онова угоено псе.

Насред групата кметът Горен замисляше нещо. Той и хората му бяха привели глави един към друг.

— Тоя мръсник си получи жертвоприношението — изръмжа Анскар, — но то ни струваше една четвърт от хората ни. Вече е ясно, че няма начин да оцелеем, ако пренесем битката в блатата, камо ли в димящия им планински дом.

— Ами желанието на краля да събере прилепова отрова, за да я дестилира в смъртоносно оръжие? — попита Фрел.

Вирлианецът сви рамене.

— Крал Торант ще трябва да се задоволи с жлезите, които вече сме събрали.

Канти се намръщи.

— Какви жлези? Откъде?

Анскар го тупна по рамото.

— От онова копеле, което ти така ловко застреля, принце. Изповедник Витаас изряза от него две жлези, всяка колкото юмрука ми, преди да хвърлим тялото в пламъците.

Въпреки жегата от кладите Канти усети студена тръпка. Спомни си как Изповедникът и джинът се бяха измъкнали преди атаката. „Къде ли са сега?“

Анскар продължи:

— Надявам се, че с тази плячка в ръце ще можем да си вдигнем партакешите и да се разкараме оттук. Разбира се, имаме да свършим една последна работа. Не можем да се върнем във Върховръх без един последен трофей.