Беззвездната корона

Бастан отпусна юздите и се изтегна на капрата, като остави животното да яде. Никс също се опита да се отпусне, но виковете и писъците продължаваха да се носят през водната шир на блатата и я държаха на нокти.

Джейс стана и се протегна, за да разкърши схванатия си гръб.

— Може би трябва…

Далечно тръбене на рогове го накара да млъкне. Никс се изправи, Бастан също. Всички се взряха към източника на звука. От върха на могилата, през една пролука между дърветата, се виждаха горните нива на Манастира. Даже от това разстояние можеше да се различи сребърна река, изливаща се надолу по стълбите на училището. Това бяха брони, отразяващи светлината на гаснещия ден.

„Кралският легион.“

След като жертвоприношението и битката бяха свършили, изглежда, рицарите и гвардейците изоставяха хълма на училището, а може би и целия опустошен град.

— Това хич не ми харесва — изсумтя Бастан, повтаряйки одевешните си думи. — Ама хич.

Никс погледна брат си. Той я изгледа твърдо и отсече:

— Аз се връщам.

Тя притисна ръка към гърлото си.

— Какво?!

— Мърморко ще се погрижи за вас. А и ти знаеш да управляваш влек. Идете с тоя момък до Огнен вир. Аз ще видя какво мога да направя, за да помогна на татко и Аблен.

Тя разбираше защо е стигнал до това решение.

Той го изрече на глас.

— Имам лошо предчувствие за всичко това.

Тя също го имаше. Премести поглед от далечния град към дълбините на блатата. Тези воднисти земи открай време бяха неин дом. Сега обаче ѝ се струваха мрачни и опасни. Особено ако е сама.

— Можеш да го направиш, Никси — каза Бастан. Посочи малкия сал, вързан отзад. — Аз ще взема сала и ще направя каквото мога да освободя татко и Аблен. Ще се видим при зимния обор.

Тя се насили да кимне; разбираше, че той ще отиде независимо от възраженията ѝ. Бастан слезе от капрата и остави юздите преметнати през облегалката ѝ. Докато минаваше покрай Никс към сала, тя го хвана и го прегърна през кръста. Той миришеше на пот и силаж — на вкъщи.

— Внимавай, Бастан.

Той също я стисна в отговор.

— Нали знаеш, нашето семейство сме отчасти биволи. Нищо не може да ни спре, щом се захванем с някоя работа. — Той се откопчи от прегръдката ѝ и се приведе към лицето ѝ. — Същото важи и за теб, Никс.

Тя се усмихна, този път без усилие.

Той я прегърна за последно, после тупна Джейс по гърба и едва не го събори.

— Пази сестра ми, иначе ще отговаряш пред мен.

Джейс кимна и изломоти:

— Аз… ще я пазя. Обещавам.

Доволен, Бастан отвърза сала, избута го от влека и скочи върху него, без да загуби равновесие нито за миг. Махна им за довиждане и пое към Брайк.

Щом Бастан изчезна от поглед, Никс се прехвърли на капрата и хвана юздите. Джейс седна до нея. Тя му се усмихна, благодарна за присъствието му, за приятелството му.

Мърморко вече бе завършил пира си. Със сумтене и оригване продължи нататък по могилата и се спусна от другата страна, за да нагази отново в блатото. След малко вече се плъзгаха по равните черни води. Каналът стана още по-тесен. Дърветата от двете им страни се събраха. Висящ мъх забърсваше теметата им.

— Кога ще стигнем до зимния обор? — попита Джейс.

— Поне след една камбана — прошепна тя, страхувайки се да не смути постоянното тихо жужене и птичи песни в блатата. Но не това бе основната причина за безпокойството ѝ.

Погледна през рамо. След като бяха отвели Аблен, а сега и Бастан бе изчезнал, и двамата ѝ братя ги нямаше.

И все пак…

Тъмни криле прошумоляха над нея.

„Все пак ми остава един брат.“

Намираше някаква странна утеха в присъствието на малкия прилеп, която обаче не успяваше да потуши надигащия се в нея ужас. Спомни си думите на Бастан: „Имам лошо предчувствие за всичко това.“

Самата тя изпитваше същото и предчувствието ѝ се усилваше с всяка измината левга. Сякаш я отдалечаваха все повече и повече от всичко, което познаваше, от всичко, което обичаше. През пролуките в листака зърваше бледата луна ниско на запад, която ѝ напомняше за опасността високо горе.

„Лунопад…“

Тя не искаше това бреме. Вече бе разказала на игуменката за сънищата и виденията си. Това не стигаше ли? Със сигурност управниците и учените бяха тези, които трябваше да решат дали заплахата е истинска, или не. И ако беше истинска, те бяха също така най-мъдрите и най-подготвените, за да направят нещо по въпроса.

„А не аз.“

Изтика тези страхове надалеч. Вместо това премести поглед от небесните загадки към бавното газене на Мърморко през тъмните води. Една по-голяма и по-непосредствена тревога я караше да диша все така учестено, с разтуптяно сърце.

Хвърли един последен поглед през рамо.

„Какво ли става там?“

24.

Застанал в кръга от клади, Канти мислеше за всички места, където би могъл да се скрие. Вариантите му бяха малко и намаляваха все повече. Рицари с окървавени брони и червенолики вирлианци продължаваха да се изливат от Брайк и да се тълпят в кралския лагер в края на блатото.