Беззвездната корона

Тя се опита да се усмихне. Историята как са я намерили изоставена в блатото доставяше удоволствие на баща ѝ. Той имаше двама яки синове — и двамата вече в третото си десетилетие, грижеха се за добитъка и караха влековете — но жена му бе умряла при раждането на единствената му дъщеря и той бе загубил и двете. Беше приел откриването на Никс в блатата като някакъв дар от Майката, особено защото нямало никаква следа кой е оставил голото плачещо бебе. По блатния плевел, крехко и капризно растение, нямало и помен от стъпки около телцето ѝ. Даже нежните цветове, осеяли повърхността на плаващата покривка, нямали наранени листенца. Сякаш била спусната от небето като награда за набожния и работлив блатен жител.

И все пак, въпреки че тази често разказвана история предизвикваше у баща ѝ гордост, за самата Никс тя бе пропита с неловка смесица от срам и гняв. Майка ѝ — а може би и двамата ѝ родители — я бяха изоставили в блатата, със сигурност за да умре, може би защото се е родила с увреждане — очите ѝ бяха покрити със синкавобяла ципа.

— Толкова те обичам — продължи баща ѝ, признавайки още една истина. — Макар че не те избраха за първокласничка в Манастира. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне, когато чух, че си минала изпитанието.

— Беше си чист късмет — промърмори тя.

Той изкашля още един облак дим.

— Не говори така. Нищо в живота не е просто късмет. Това бе знак, че Майката все още ти се усмихва.

Никс не бе толкова ревностно вярваща като него, но имаше достатъчно ум да не му противоречи.

Навремето тя бе слугинче в училището със задачата да мие и да чисти. Тъкмо бършеше една от стаите за изпитания, когато се спъна в купчина малки блокчета — някои каменни, други дървени — на пода. Уплашена, че може да са важни, ги събра и ги сложи на една близка маса. Но любопитството я надви. Докато ги подреждаше, усети как различните фигури си пасват една с друга. Това бе начинът, по който възприемаше голяма част от света около себе си — и тогава, и сега — чрез чувствителността на пръстите си. Тъй като наоколо нямаше никой, започна да си играе с блокчетата и загуби представа за времето, но накрая сто и осемдесетте фигури образуваха сложна конструкция с назъбени кули и стени във формата на шестолъча звезда около замъка в центъра.

Увлечена и съсредоточена изцяло върху работата си, не беше забелязала събралите се наоколо хора. Едва когато свърши и се изправи чу ахканията на скритата си публика.

Помнеше, че една монахиня попита друга:

— Откога е тук?

Онази отвърна:

— Аз излязох, когато тя дойде с кофата и парцала. Беше преди по-малко от една камбана.

— Построила е азантийския Върховръх за толкова кратко време? Ние даваме на аспирантите цял ден, за да направят същото. И повечето не успяват.

— Кълна ти се.

После някой я хвана за брадичката и завъртя лицето ѝ.

— Освен това виж този синкав оттенък на очите ѝ. Тя е почти сляпа.

След този случай ѝ дадоха място сред първокласниците и тя влезе в Манастира с една година по-малка от всички останали. Само шепа деца от село Брайк бяха допускани някога в училището и никое от тях не бе стигнало по-високо от третото ниво. Тя тайно се гордееше с постижението си, но ѝ бе трудно да поддържа задоволството си. Докато се изкачваше по нивата с един и същ смаляващ се клас, другите не ѝ позволиха да забрави за ниския си произход. Подиграваха ѝ се, задето мирише на силаж. Дразнеха я, задето нямаше красиви дрехи и изтънчени маниери. Да не говорим за замъгленото ѝ зрение — стена от сенки, която постоянно я разделяше от останалите.

Все пак намираше утеха в радостта на баща си. За да подхранва неговото щастие, влагаше големи старания в ученето. Също така ѝ доставяше удоволствие да научава повече за света. Това бе като да се изкачиш от мрака на мазе в яркия летен ден. Сенките си оставаха — загадки, които предстои да бъдат разкрити — но с всяка година все по-голяма част от мрака върху света се вдигаше. Любопитството, с което бе подреждала онези блокчета в стаята за изпитания, си оставаше в нея и растеше с всяко ново ниво, на което се изкачваше.

— Ще стигнеш до деветото ниво — каза баща ѝ. — Убеден съм в това.

Тя скъта неговата увереност в сърцето си, за да я пази там. Щеше да даде всичко от себе си, за да го постигне.

„Ако не за друго, заради него.“

В далечината от висините на Манастира отекна звън. Призовната камбана. Никс трябваше да е на следобедните занятия, преди камбаната да зазвъни отново. Нямаше много време.

Баща ѝ също я чу.

— По-добре тръгвай, момиче.

Тя стана и посегна към ръката му, усети жилавите мускули под тънката му кожа, всичко това увито около здрави кости. Приведе се и го целуна, като намери брадясалата му буза със същата безпогрешност, с която пчела намира медна пита.

— Ще дойда да те видя пак, когато мога — обеща му и си спомни, че преди малко бе дала същото обещание на Мърморко. Възнамеряваше да спази и двете.

— Бъди послушна — каза баща ѝ. — И помни, че Майката винаги бди над теб.