Беззвездната корона

Тя последва пътя, разкрит от ехтящите звуци, разчиташе на това новооткрито сетиво да подпомогне бягството ѝ. Все пак, докато бягаше, използваше бастунчето, за да потвърди онова, което ѝ показваше то. Преследвачите бързо изостанаха, но не се отказваха, събираха се като буря зад гърба ѝ.

Тя стигна до стълбището, водещо към осмото ниво. Беше седмокласничка и не го познаваше добре. Въпреки това хукна нагоре по стълбите, протегнала бастунчето пред себе си. Съзнанието ѝ странно се раздвои, докато се изкачваше. Гърдите ѝ пареха, сърцето ѝ блъскаше, но в същото време тя имаше чувството, че някаква част от нея се рее горе и я гледа отвисоко. Нямаше обаче време да размишлява над тази странност.

Стигна до върха на стълбите и се втурна през нивото. Камбаните заглъхнаха и светът около нея отново се сви. Тя се върна в тялото си.

— Ето я! — извика Кинджал зад нея.

Никс побягна ужасена от приближаващото се шляпане на сандали върху камък. Осмокласниците вече бяха влезли в класните стаи и наоколо нямаше никого. Паникьосана, тя се опита да тича по-бързо. Рамото ѝ се удари в един ъгъл и тя залитна. Страхът обаче я задържа да не падне и тя продължи да тича.

Но къде можеше да отиде?

Загубила онова моментно ново усещане за света, пое по единствения път, който познаваше добре. Всеки ученик рано или късно се промъкваше на това ниво за тайно поклонничество. Пътешествието свършваше там, където надеждите им или бяха стъпквани на земята, или издигани във висините.

Никс не беше изключение. Беше прекосявала осмото ниво няколко пъти всяка година, за да стигне до въпросното място. Устреми се натам. Това бе единственият маршрут, който бе запомнила.

Преследвачите ѝ я следваха, смееха се, обсипваха я със заплахи.

Най-после стигна до друга редица стъпала. Те не бяха по-стръмни от онези, по които се бе качила, за да стигне дотук, но тя се закова на място в подножието им. Тези стъпала водеха към деветото, последното ниво. Само на смятаните за достойни за Възхождане им бе разрешено да се изкачат по тях. Този път бе забранен за всички други. Загадките му бяха предназначени само за малцината избрани. Нарушението на това правило означаваше мигновено изключване от училището.

Тя трепереше в подножието им. Беше прекарала първите си седем години в Брайк, следващите седем в Манастира. В този момент животът ѝ се колебаеше между ярко бъдеще и позорно падение. Макар че не би могла да знае окончателната си съдба, винаги бе давала най-доброто от себе си и се надяваше да получи същото.

Но сега…

Зад нея онези се приближаваха. Бърд видя колебанието ѝ и се засмя високо, но в гласа му нямаше веселие, само заплаха. И той я подчерта със следващите си думи:

— В капан е. Вижте я само. Ще ѝ взема бастуна и ще ѝ насиня хубаво задника. Да не може да седне две седмици.

Избухна смях, докато другите преграждаха пътя ѝ за отстъпление.

Изведнъж бастунчето бе изтръгнато от ръката ѝ. Тя се опита да го грабне, но я изблъскаха.

Друг глас, може би на Римал, подтикна Бърд към по-голяма жестокост.

— Удари я с него през ръцете. Ама силната. Счупи ѝ кокалите. Както тя счупи планетария. Заслужава си го, мен ако питаш.

Никс стисна юмруци, пулсът кънтеше в ушите ѝ. През годините ѝ се бе случвало да счупи някоя и друга кост при погрешна стъпка и лошо падане. Болката не я плашеше, но ръцете бяха също толкова важни за зрението ѝ като замъглените ѝ очи. Дланите ѝ познаваха всяка вибрация на бастунчето ѝ. Пръстите ѝ разкриваха подробности, които очите не можеха. Това, което я заплашваше в момента, не бе само счупването на няколко кости, а осакатяване, което щеше да я направи още по-сляпа.

Но имаше и по-лоши неща.

Кинджал прошепна злорадо на брат си:

— Би трябвало вместо това да я опетниш. Та да я изхвърлят от училището завинаги.

Това предизвика още смях, който обаче този път бе примесен с нервност. Всички знаеха какво се крие зад тази нова заплаха. За да стигне едно момиче до Възхождане, трябваше да е девствено, недокоснато и чисто. По някаква причина това, изглежда, не важеше за момчетата. Не че в общежитието нямаше пламенни любовни срещи, които включваха всичко, освен самия акт. Да пресечеш тази последна черта означаваше изгнание — не само от училището, но и от Брайк. Толкова голям бе срамът.

— Мисля, че един пердах е достатъчен — каза Бърд, опитваше се да говори твърдо. — Това ще я постави тая блатна пикла на мястото ѝ.

— Тя заслужава нещо по-лошо — изпръхтя сестра му. — Мястото ѝ не е тук. Всички го знаем. Просто те е страх.

Никс усети отровата в гласа на Кинджал. Кметската дъщеря винаги бе имала трудности с уроците. Шепнеше се, че баща ѝ плащал за изкачването ѝ по нивата с цели ковчежета сребърни и златни монети. Никой обаче не смееше да го каже в нейно присъствие. По някаква причина Никс винаги бе привличала гнева ѝ, може би заради високите оценки, които получаваше.

Бърд кипна, когато сестра му го обвини в страхливост. Гласът му преливаше от ярост и смущение.

— Ансел, Меркъл, хванете я. Лакуидъл, помогни им.