Беззвездната корона

През яркото зарево на двата огъня пред нея изникна тъмна сянка. Нещо я сграбчи за левия крак и го прикова към камъка. Нещо се извиси над нея. Нещо като костелив юмрук се вряза в корема ѝ, друг в дясното ѝ рамо. Веднъж я беше стъпкала паникьосана биволица. Това, което я притискаше сега, бе много по-тежко и действаше сякаш целенасочено.

„Не…“

Сянката я покри изцяло, обгърна я в мрак от криле и туловище. Горещ дъх, вонящ на месо и желязо, облъхна лицето ѝ. Мокри ноздри я подушиха от темето до шията и спряха там.

„Не…“

Усети косматите устни да се разтварят — а после леденото докосване на кинжали до меката плът на гърлото ѝ.

„Не…“

Зъбите се впиха дълбоко и я проряза остра болка, последвана от студено вцепенение. Натискът на муцуната я задушаваше. Не можеше да диша. Леден студ плъзна по тялото ѝ, потече в кръвта ѝ.

Викове прорязаха рева на огньовете.

Деветото ниво най-после се бе събудило за нападението.

Тежестта върху нея отскочи и я издигна за миг във въздуха, преди най-сетне да я пусне. Тя рухна на камъните по гръб. Усети мощния плясък на криле, горещината, лъхнала от раздуханите пламъци. Димът се завихри, миришеше на сладък тамян и горяща плът.

За миг там, върху камъните, отново изпита странното чувство, че се взира едновременно нагоре към небето и надолу към тялото си.

После то изчезна.

Лежеше, а студът продължаваше да се разпростира в нея. Скова крайниците ѝ, докато вече почти не можеше да се движи и едвам дишаше. Усещаше как ледът като отровни нокти се вкопчва в сърцето ѝ и го стиска. Светът притъмня, стана по-черен от всяка слепота. Всички звуци потънаха в тишина, сякаш се бе гмурнала в най-дълбокия вир.

Остана само биенето на сърцето ѝ.

Тя следеше всеки отслабващ спазъм.

„Не…“

Помъчи се да го задържи, да го накара да удари още веднъж.

Докато го правеше, нов звук се надигна от мрачните дълбини. Викове и писъци изпълниха главата ѝ — стотици, после хиляди, после още повече. Земята под нея затрепери, после се замята диво. Всичко свърши с оглушителен трясък, който я остави празна. След това се възцари ужасна тишина, по-празна от всичко, което можеше да си представи.

Ако можеше, щеше да заплаче.

Едва тогава осъзна истината.

В тази пълна тишина.

Сърцето ѝ беше спряло.

II. Статуята без корен

Удряй с чука,

троши наковалнята,

дълбай камъка

и изпразвай жилата.

Само така може да бъде разбито

едно кораво сърце,

достатъчно разбито, че да зарасне.

Стара миньорска песен

4.

Щеше да умре, ако мехурът му не беше толкова пълен.

Единственото предупреждение дойде от облака прах, издигнал се с трептене във въздуха от варовиковия под на тунела. Райф с радост би приписал този странен феномен на мощта на струята си, биеща в близката стена. Но знаеше, че не е така. Страхът секна пикаенето му и го повали на колене. Той опря ръка на голямата скала, зад която бе потърсил уединение. Повърхността ѝ трепереше под дланта му.

Хвърли поглед към газения фенер, висящ на кожения му колан. Пламъкът трепкаше и пращеше зад грапавото стъкло.

Твърд възел стегна гърдите му.

Надолу по тунела другите затворници крещяха и дрънчаха с веригите си, докато се мъчеха да избягат. Но бе прекалено късно. Камъкът изстена със зловеща сила — и последва гръмотевичен тътен. Земята подскочи и запрати Райф във въздуха. Скалата до него също бе изхвърлена високо, удари се в тавана и падна отново с трясък на пода, който се нацепи на пукнатини.

Райф тупна тежко по задник и издрапа назад. Тунелът продължаваше да се срутва. Фенерът му, за щастие още цял, подскачаше върху дългите му до коленете панталони. Пред него едно голямо парче от тавана се откъсна и се разби на трошляк и прах. Още пукнатини го подгониха по тунела, пълзяха по тавана, по стените, по пода.

Задушаващ черен облак го обгърна, пълен с пясък и варовиков прах.

Той се закашля и едва не се задави с тази гадост. Бързо се надигна и побягна. Трепкащият пламък на бедрото му приличаше на самотна светулка, изгубена и мятаща се в тъмен клонак. Светлината му бе прекалено слаба, за да проникне през гъстия облак прах. Въпреки това той продължи да тича, протегнал ръце пред себе си. Веригите на глезените му дрънчаха при всяка крачка.

В бързината си да избяга си удари хълбока в една издатина. Завъртя се и стъклото до бедрото му се счупи. Парчетата пробиха грубите панталони и го порязаха. Той трепна и забави ход, като много внимаваше да не загуби пламъка на лампата. Само надзирателят имаше кремък и огниво, за да я запали, ако угасне.

„Това не бива да се случва.“