Беззвездната корона

Беше виждал затворници, наказани с мрак. Клетниците бяха спускани в ямите без фенери и оставяни долу в продължение на дни. Често излизаха оттам изнемощели и побъркани. Това бе най-големият страх на Райф: вечен, безкраен мрак. И как да не е? Бе прекарал всичките си три десетилетия в Гулд’гулските територии по източния ръб на Короната, в покрайнините на обжарения от слънцето свят, където никога не падаше нощ и земята представляваше пясъчна пустош, обитавана от кошмарни създания и диви племена, които влачеха жалко и жестоко съществувание. Прекарал целия си живот под слънцето на Гулд’гул, той смяташе, че нощта е просто слух — мрак, с който плашат хората.

Изкуцука от най-гъстата част на прашния облак и най-после спря. Откачи фенера и го вдигна високо. Направи го внимателно, от страх, че прекалено бързо движение може да угаси пламъка на намасления фитил.

— Недей да гаснеш, гори си — каза на пламъчето.

Прахът вече се слягаше. Блъскането на сърцето му също поутихна. Той огледа тунела. Срутването бе спряло на стотина крачки от него и бе запушило напълно прохода. Още няколко камъка паднаха от тавана. Една дървена подпора се скърши с трясък и го накара да отскочи назад.

Все пак изглеждаше, че най-лошото е минало.

„И сега какво?“

Кихна и сам се стресна, после се огледа. Не познаваше това ниво на мината, не че не беше чувал истории за него. Бяха ги вдигнали от сламените им постели в тъмницата — него и още десетина други — и с ритници и заплашително размахване на тояги ги бяха довели в тази затънтена част на варовиковата мина. Спуснаха ги долу в празна количка за руда, вързана с конопени въжета, които се отпускаха с помощта на задвижвана от волове лебедка някъде горе. Говореше се, че тази част на мината е отдавна изоставена. Някои казваха, че шахтите и тунелите ѝ били изчерпани преди векове, но повечето от работещите тук вярваха, че е прокълната, обитавана от зли духове.

Райф нямаше много вяра на тези приказки. Познаваше някои миньори, които пъхаха корички хляб в пукнатините на камъка; надзиратели, които правеха същото с монети, предимно медни, веднъж дори сребърна. Всички това, за да умилостивят духовете.

Но не и той.

Беше се научил още навремето в задните улички на Наковалнята да вярва само на онова, което може да пипне с ръка или да види с очи. Не обръщаше внимание на боговете, нито на приказки за духове и таласъми. Животът в Наковалнята го бе научил, че има предостатъчно други неща, от които да се страхува. Нощните шумове там не бяха дело на призраци, а на някой, опитващ да открадне онова, което ти принадлежи.

Но пък, от друга страна, често самият той вдигаше тези шумове.

Наковалнята бе главното пристанище на тази територия. Беше се сгушила край морето, най-мръсната помийна яма, съществувала някога. Това бе град на главорези и негодници от всякакъв вид, който сереше и се потеше като живо създание, гъмжащ от поквара, болести и развала. Не го променяха нито сезоните, нито бурите, нито хубавото време. Заливът му постоянно бе окичен с платната на сто кораба, а из пристанището му неспирно се водеха свади.

Поговорката гласеше, че в Наковалнята не се живее, там се оцелява.

Райф въздъхна.

„Как ми липсва…“

Не че таеше някакви очаквания да я види отново. Предаден от собствената си гилдия, той се оказа тикнат под земята на сто левги на юг, осъден да прекара остатъка от живота си в мините. Престъплението му: че разсърди погрешния човек, господарката на тяхната гилдия, Лира хи Марч. Според него това бе неуместно наказание само задето е ограбил бившия ѝ любовник, архишерифа на Наковалнята. Мъжът бе прекалено примамлива мишена, а и Лира не бе склонна да вехне по когото и да било, камо ли да му е вярна. Всъщност самият Райф бе споделял топлината на леглото ѝ много пъти.

Поклати глава.

И досега все още бе озадачен. Подозираше, че за да го накажат толкова сурово, в тази работа трябва да е имало нещо повече, отколкото знаеше.

„Така или иначе, ето ме тук.“

Но къде беше това „тук“?

Когато прахът се слегна до мътилка, той посегна към тайното джобче, пришито към панталоните му. Извади пътеводното стъкло — вещ, която бе задигнал от един надзирател на друга група и бързо я бе скрил. За загубата бяха обвинени затворниците от групата, които загубиха по един пръст, докато някой не си призна, за да сложи край на мъчението, и заяви, че се е уплашил и го е хвърлил в дупката на клозета. Никой не си направи труда да рови в лайната.

Вдигна пътеводното стъкло към трепкащия пламък. Магнитната стрелка се заколеба насам-натам, отказваше да спре на едно място. „Странно.“ Беше откраднал стъклото със смътната надежда, че един ден ще успее да избяга. Макар че, честно казано, просто бе съзрял възможността да го свие — и не можа да устои. Стоеше заврян тук вече близо две години и мисълта за свободата никога не напускаше ума му. А едно пътеводно стъкло би могло да се окаже полезно. Беше решил, че ако някога му се удаде да се изплъзне от погледа на надзирателя и да побегне през някоя изоставена част на мината, подобен уред може да му укаже вярната посока.