Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Той изпъшка, след това се замисли какво да прави през деня. Ала не можа да измисли нищо интересно. Отново погледна към светлината. Все същата си беше — нито по-силна, нито с променен цвят. Какво правеше там? Той се надигна, изруга под нос и закрачи през лепкавата кал с консистенция и свойства на бавносъхнещо лепило. Усещаше нетърпима болка в симулираните си стави, въображаемите му зъби тракаха от студ. Скоро откри, че за да достигне светлината, ще трябва да пресече цяла планинска верига. Ядоса се, защото беше сигурен, че планината я нямаше там първия път, когато забеляза светлинката. Със сигурност беше работа на компютъра. Най-вероятно механичната гадина стоеше и зад появата на светлината, готвейки се по своя неуморен и садистичен начин да засади в душата му корените на още по-дълбоко отчаяние. Нямаше съмнение, че е обречен да обитава този проклет свят до края на съществуването си! Какъв смисъл да върви нататък? Защо просто не се пльосне в калта и да й позволи да го задуши във виртуалните си прегръдки? Но това би означавало да достави удоволствие на онази садистична колекция от транзистори и жички. Така ли щеше да свърши всичко? Вместо ехтеж на почетен куршум — цвърчене от късо съединение.

— Никога! — изстена Бил, след което подсмръкна и се закашля. — Няма да се дам на тая лайняна машина! Не и аз, Бил мъжкарят! Оцелявал съм при далеч по-страшни обстоятелства, ха-ха! Аз съм роден да побеждавам! Няма да се дам! Напред!

Ободрен от тези мъжкарски глупости, той се изправи на крака и продължи да лъкатуши нататък, макар дробовете му да свистяха като парен локомотив, макар планините пред него да се издигаха още нагоре, разкривайки — при оглед отблизо — ледени върхове, между които свистеше смразяващият вятър, а Бил нямаше дори снегоходки. Добрите момчета побеждават! Винаги надървен!

Скоро и това вече не помагаше. Бил се отпусна изнурен, отчаян, свършен. Колкото и да е силен, как ще изкатери хлъзгавите заледени стени без алпийско оборудване…

Изведнъж си спомни за алигаторския крак! Да, разбира се, нали той завършваше с дълги закривени нокти. Естествени алпинистки котки, създадени в някоя лаборатория за биологични мутации. Още не му бе свършил късметът!

Бил смъкна нескопосаната партенка, с която бе обвил крака си заради метафоричния студ — най-смразяващия студ, който е имало някога. Изправи се, с един бос зелен крак и един обут, постоя така за момент, после — отправяйки предизвикателство към ветровете и поверявайки душата си на великия Трибунал в небесата, където рейнджърите получаваха своя последен медал — смъкна партенката и от другия крак. Макар че беше нормален човешки крак, Бил толкова отдавна не му бе подрязвал ноктите, че те също се забиваха в снежната покривка на стръмния планински склон. Той задраска нагоре, задъхан, ухилен, местейки поред ту единия, ту другия крак. С ръцете се вкопчваше в подаващите се изпод снега коренища и това му помагаше допълнително. Пълзеше нагоре по стръмния склон, а в небето взеха да разцъфват ярки светлини и из склоновете закънтяха звуците на „Тържествената увертюра 1812 г.“ И тогава, напълно неочаквано, той се озова на билото на планината. Беше стигнал до самия връх. Направи още една крачка, погледна надолу и дъхът му секна от гледката, която не бе очаквал и в най-смелите си сънища.

Защото там долу, в една естествена падина на склона, седеше не друг, а Пъхогаг. Пред него пламтеше огън, в който Пъхогаг подмяташе малки фосфоресциращи съчки. Именно огънят и съчките бяха източникът на сиянието, което бе привлякло вниманието на Бил.

— Пъхогаг! Какво правиш тук?

— Бил! Господи, колко се радвам да те видя!

Пъхогаг не изглеждаше никак променен от времето на последната им среща. Може би луничките му бяха поизпъкнали заради студа, или косата му — щръкнала изпод качулката на подплатеното яке — не изглеждаше чак толкова оранжева. Не беше невъзможно и на лицето му да са се появили още една или две бръчки. Ала въпреки тези промени — дело на неумолимия ход на времето, този зъл гримьор — това беше добрият стар Пъхогаг, някогашният приятел на Бил, човекът, готов на всичко, за да спечели любовта и уважението на другарите си или поне да ги накара да спрат да му се подиграват и присмиват.