Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Бил приседна до огъня. Фосфорът искреше и блещукаше, но Бил бе твърде измръзнал, за да усеща болката от изгарящите го на моменти искри. За първи път от много време усещаше топлина и беше сух (защото междувременно и предвидливо Пъхогаг бе разпънал малка двуместна палатка и дори бе поставил вътре котле с прясно стоплено на огнището месо). У Бил напираха въпроси и месото бе темата на един от тях. Както вече казахме, в този свят нямаше нищо истинско. Самият Бил не беше истински. Тялото му, онази част от него, която олицетворяваше реалното му съществуване, бе някъде другаде и той се надяваше да е на сигурно място. Създателят на тази фалшива реалност бе компютърът. Той диктуваше не само какво ще яде Бил, но как ще изглежда храната и какъв вкус ще има, с което определяше и реакциите му по време на хранене. Ако това бе самата истина — и Бил не виждаше причини да се съмнява в нея, тъй като си спомняше гледката на собственото си тяло, сгърчено на кушетката, докато душата се рееше над него преди компютърът да я засмуче и да я постави под своята власт. Та ако случаят беше точно такъв, как тогава Пъхогаг се бе наврял тук и по какъв начин бе успял да създаде своя собствена метафора на храна?

— Пъхогагчо — заговори Бил на своя глуповато усмихнат приятел, — това не си ти, нали?

— Разбира се, че съм аз — отвърна Пъхогаг и усмивката му придоби леко тревожна отсянка.

— Не, не може да си ти — упорстваше Бил. — Трябва да е някоя от халюцинациите, дето ги бълва проклетият компютър. Не може да създаваш храна без неговото знание и разрешение. Значи си поредното изчадие на механичния гад, сътворено да породи у мен напразни надежди, преди да ги разбие окончателно. — Бил подсмръкна жалостиво и изтри с опакото на ръката си една несъществуваща сълза.

— Хич не съм такова нещо! — почти проплака Пъхогаг, кършейки обезпокоено ръце. — Бил, аз съм твоят добър приятел, старата ти дружка бе, човек. Знаеш го, хайде, кажи, че го знаеш!

— Разбира се, че го зная, тъпако! — озъби се Бил. — Но ако си дело на компютъра, нямаше ли да ми говориш пак същите неща, а?

— Откъде да знам какво ще говоря, ако съм създание на компютъра — разциври се Пъхогаг, стигнал предела на интелектуалните си способности. Всичко, което искаше, бе да го харесват. Но тъкмо по тази причина всички го мразеха. — Не съм направен от компютъра. Аз съм си аз. Аз мисля.

— Щом си ти — рече Бил, — кажи ми нещо, което компютърът не би могъл да знае.

— Аз пък откъде ще го зная? — проплака Пъхогаг. — Откъде да знам какво не знае компютърът?

— Самият факт, че си тук, означава, че компютърът знае всичко, което знаеш и ти.

— Не съм виновен за това — сопна се Пъхогаг.

— Зная. Но даваш ли си сметка какво значи това? Значи, че след като компютърът знае всичко, което ти знаеш, ти си той.

Пъхогаг потъна в дълбоко мълчание, но изглежда така и не можа да се справи със сложното съждение на Бил.

— Слушай, Бил, защо не опиташ от месото?

— Млъквай, фалшива компютърна проекция!

— Не, не съм. Бил, повярвай ми, аз съм.

— О, добре де. Какво пък толкова, ако греша, значи греша. Как си, Пъхогаг?

— Много добре, Бил — отвърна поободрено Пъхогаг. — Доста зор беше, докато убедя военните да ме пратят да те спасявам.

— И как успя накрая? — попита подозрително Бил.

— Не можеха просто да си затворят очите, че си изчезнал по време на мисия, нали? Особено след като аз вдигнах шум.

— Много мило от твоя страна, Пъхогаг. Значи ти позволиха да се пишеш доброволец?

— Мисля, че по-скоро искаха да се отърват от мен. Накрая вдигнаха ръце, аз цъфнах тук и те открих — след доста премеждия.

— Не искаш ли да ми разкажеш как точно стана това?

— Какво значение има? — попита Пъхогаг със смутен вид. — По-важното е как да те измъкнем оттук.

Бил втренчи огорчен поглед в съществото, което или беше неговият стар приятел, или компютърна симулация. Даваше си сметка колко е важно да определи кое от двете стои пред него, тъй като старата му дружка Пъхогаг наистина би му помогнал, докато компютърната симулация щеше да му изиграе поредния гаднярски номер. Бил въздъхна опечалено.

— Наистина смятам, че е време да тръгваме — настояваше Пъхогаг.

— Първо ми кажи как стигна тук.

Пъхогаг отвори уста. В този момент зад гърба на Бил отекна пукот. Той се стресна, завъртя се и посегна към оръжието, каквото отдавна нямаше, като същевременно се чудеше как ще се бие, като дори не притежава телесна обвивка.