Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Ами… това е въздългичка история.

— Нищо, кажи ми, имам време.

— Всъщност стана по молба на жена ми. Тя поиска да те върнат на Цурия като сватбен подарък.

— На жена ти? И откога компютрите имат жени?

— Малко е необичайно, съгласен съм — рече Квинтиформения компютър. — Но ти не познаваш жена ми. Тя е много настойчива натура.

— Някоя машина, която съм срещал?

— Въобще не е машина. Илирия е.

— Илирия? — изгъргори Бил.

— Някой вика ли ме? — чу се женски глас. Макар че Бил не го бе чувал никога досега, веднага позна, че принадлежи на Илирия. Такива неща не се бъркат.

И тогава се появи самата Илирия. Бил за първи път виждаше тялото, което носеше. Беше великолепно, особено ако ги обичате малко закръглени, както Бил.

— Все още не мога да разбера — промърмори той.

Илирия се обърна към екрана на компютъра.

— Квинтиформ?

— Да, любов моя.

— Изключи си слуха, докато не ти кажа да го включиш.

— Разбрано, скъпа. И без това е време да проверя как върви животът на планетата.

Компютърът отново започна да си тананика. Гласът му утихна, сякаш се беше отдалечил от тях, което в известен смисъл бе самата истина.

— Илирия, как можа да се омъжиш за компютър?

— Това бе единственият начин да те доведа тук, моя любов. Казах на компютъра да поиска да те върнат.

— Но след като си омъжена, не виждам защо трябва да се мотая наоколо.

— Бил, компютърът е много мил и освен това е ужасно заинтригуван от човешките чувства. Само че не става за друго, освен за приказки. Нали разбираш за какво намеквам?

— А, май се досещам — закима Бил. — Но аз съм войник! Трябва да си гледам службата…

— Когато дните ни са преброени, ценна е всяка секунда — прекъсна го тя и разтвори обятия. — Да започваме веднага…

Последната мисъл на Бил, преди да го погълне топлата й прегръдка, бе, че в края на краищата го прави, защото изпълнява заповед.

Войната наистина е ад.