Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

На лицето на съдията се изписа отвращение. Чакаше го тежък ден. Три партии голф с важни клечки, които нямаше да останат доволни, ако покаже известно отпускане на формата. Никой не обичаше да пресича половината галактика до някое затънтено местенце, само и само да му поднесат скапана игра. Едва сега съдията си даде сметка, че този войник може да се окаже костелив орех. Досега нито един обвиняем не бе настоявал да чуе как ще гласува журито. Това за сетен път показваше вредата от ограмотяването на низшия персонал. За миг съдията се поколеба дали да не извади личния си пистолет, който винаги носеше в лъскав открит кобур под съдийската си тога, и да спести времето на участниците в процеса, както и някои допълнителни държавни разноски, като прати този дърдорко право в ада, където със сигурност му беше мястото, след като бе имал дързостта да се изправи виновен пред съда. Но след това се овладя. Вече имаше няколко последни предупреждения за разстрел на обвиняеми по време на процес. Дребномозъчните подлизурковци от Военното командване обичаха всичко да е според устава. Ще ги потърпи още малко, докато успее да докаже, че са въвлечени в заговор с цел подкопаване на военното правораздаване, след което собственоръчно ще се разправи с тях.

Съдията се обърна към журито. Девет роботски глави и три гръдни клетки се изпънаха под строгия му поглед.

— Роботи от журито — произнесе съдията, — изслушахте ли представените доказателства?

— Изслушахме ги внимателно, ваша чест — отвърна най-десният в първата редица, робот с блестящо пурпурно лице и фасетни очила.

— Имахте ли време да ги обмислите и да стигнете до съгласие за присъдата?

— О, разбира се, че имахме предостатъчно време, ваша чест!

— Тогава каква е присъдата?

— Ние смятаме, че обвиняемият е невинен по всички обвинения и трябва да получи медал, дори два.

Съдията ги изгледа със смесица от злоба и гняв, която имаше ужасяващ ефект.

— Добре ли ви чух?

— Зависи какво сте чул — отвърна пурпурният робот.

— Наистина ли смятате, че обвиняемият е невинен?

— Да — кимна роботът. — На нас поне така ни изглежда. И не забравяйте за медалите, сър.

В залата настъпи суматоха. Майки се разреваха и притиснаха дечица в обятията си. Мъже със стоманени нерви запалиха цигари. Роботи с различни конструкции и предназначения взеха да аплодират шумно и да издават онзи пронизителен звук, който при машините определя състоянието на краен възторг по причини, над които учените продължават да си блъскат главите. Съдията се поду като пиле с мушната в дупето помпа. Няколко разсилни припаднаха и трябваше да бъдат свестявани с твърд алкохол. Репортери от различни военни издания се хвърлиха към телефонните будки. Бил слезе от подсъдимата скамейка, изтича в залата и прегърна своя приятел ЦРУ, седнал на първия ред.

— Бил, това е чудесно! — крещеше дребосъкът.

— Но защо? — попита Бил. — Никога досега не бях чувал роботи да гласуват по този начин.

— Всички да седнат! Съдът не е приключил заседанието! — провикна се съдията. Той махна с ръка и вратите бяха затворени. Но точно преди да затръшнат и последната от тях през нея се промуши вестоносец с мотоциклетно яке, кожени панталони и запотени очила, които все още не бе свалил. Той изтича до катедрата и подаде на съдията сгънат лист, после се строполи на пода и трябваше да бъде свестяван с доста мощни лекарства.

Докато съдията четеше написаното, в залата се възцари гробна тишина. Накрая той прехапа устни. Покашля се, изправи се и строго изгледа Бил.

— Изглежда имаме смекчаващи вината обстоятелства — обяви той. Публиката чакаше. — Постъпи нареждане незабавно да се явиш при командира на базата. Не зная защо не са ми съобщили това, журито също носи отговорност. — На лицето му бе изписано, че е готов да потърси вина у всеки, който не си е свършил работата. — Обвиненията отпадат! — обяви той.

Веднага след това военните полицаи вдигнаха Бил на ръце и го понесоха към базата.

13.

Военната база изглеждаше точно такава, каквато я помнеше — скупчени насред блатото едно — и двуетажни сгради. Полицаите отведоха Бил право пред щабната канцелария, свалиха му белезниците, пожелаха му успех и си тръгнаха.

Бил седна на една пейка пред чакалнята на генерал Восбаргер, наскоро назначен за върховен главнокомандващ на Сектор Юг. Не мина много време преди секретарят от приемната да го покани да влезе.

Генералът имаше доста уютен кабинет. Мек килим, датска мебел, безвкусни картини по стените, бар за напитки — обичайните неща за един генералски кабинет. Беше едър мъж, но изглеждаше още по-голям заради отпуснатото си охранено лице. Малкото коса, останала да стърчи от върха на темето му, напомняше за прякора, с който се подвизаваше — Русото чудовище.

— Сядай, Бил — предложи Восбаргер. — Пура? Нещо за пиене?

Бил понечи да откаже — нищо чудно да му пробутат отрова. От друга страна, току-виж с отказа си обидил генерала. Объркването приключи от само себе си, когато генералът му наля чаша уиски и остави до нея пура.