Битие

И… едва тогава… научихме какво искат боговете от нас.

Бин се напрегна, макар вече да знаеше отговора. Всеки на Земята го знаеше благодарение на Хаванския артефакт. Бин изрисува обобщение с пръста си.

Поискали са да построите още камъни пратеници, милиарди копия… И да прехвърлите в тях пратениците, след което да изразходвате всичките си ресурси, за да ги изстреляте към другите планети.

Куриерът отново кимна.

Това беше сделката, която ни предложиха.

И ние се съгласихме! В края на краищата те бяха божествата, които ни бяха хокали, обърквали, насочвали, измъчвали, обичали и учили още от най-дълбоката древност, до която достигаше колективната ни памет. Дори когато разбрахме какво са в действителност — обикновени кукли, изпратени от същества, обитавали някога далечни светове, — се чувствахме длъжни да продължим напред. Да изпълним желанието им.

Бавно, разбира се, докато изградим общество на познанието и спокойствието…

Но не! Те настояваха, че това трябва да стане наш най-важен, единствен приоритет! Не ни оставяха на мира. Увещаваха ни и ни манипулираха. Докато накрая признаха каква е причината да бързат.

И така се стигна до голямата лъжа…

Черните символи продължиха да минават под повърхността на камъка, но и без това слабият контраст отслабваше още повече. Всички картини на заден план изчезнаха и Бин разбра, че артефактът е почти напълно изтощен. Освен това очите го боляха.

Написа върху овоида ПОЧАКАЙ и ги разтърка. Време беше и за малко вода. Както и за протеиновото блокче, което задъвка бавно, като си даваше по-ясно от всеки друг път сметка колко дребен и незначителен е животът му. Животът на всеки поотделно, ако трябваше да е точен, на целия този огромен и трагичен фон с множество светове. С множество трагични съдби.

Но все пак пътеките на ума му го връщаха към най-важното за него. Към жена му. Към детето му. Трябваше да има някакъв начин да им помогне… да осигури техния живот, комфорт и свобода… докато спасява нещо заслужаващо си от собствената си объркана лоялност. Към Китай. Към д-р Нгуен. Към Куриера. Към човечеството. Към себе си.

Към истината.

Без да осъзнава, Бин беше започнал да пише с пръст, докато мислеше. Осъзна го, когато камъкът-свят светна, но съвсем за кратко и слабо, преди да изчезне в мътната мъгла.

Истина?

Само ме закарай на място, където мога да…

Не успя да прочете края, тъй като роботът подводница изведнъж се разтресе и изподрасканият кристал подскочи от скута му. Ако не бяха тапицираните стени, шумът сигурно щеше да е оглушителен. Докато тясното помещение се гърчеше и извиваше, Бин отправи въпроси към механичния дракон, но не получи отговори.

А после забеляза явна промяна в движенията на морския левиатан. И ъгълът на седалката му като че ли се беше променил. Иисистентът му се намеси отново и даде диагнозата си с една-единствена дума, която заплува в десния ъгъл на полезрението му.

Издигане.