Битие

— По-добре засега остани на място. Лъчът беше адски мощен. В момента двамата с Гавин сме в безопасност…

— О, я говори само за себе си! — намеси се младият й партньор. — Нямаше да го кажеш, ако на някое органо-момче му бяха клъцнали ръката!

— … но ще сме прецакани, ако корабът бъде повреден.

Това затвори устата на Гавин. Добре. Неговото местоположение бе много по-лошо от нейното. Не биваше да излъчва повече сигнали от необходимото.

— „Уорън“, имаш ли телеметрия от роботите, за да анализираш лъча?

— Разполагам с достатъчно данни за предварителна преценка, капитане. Ако се съди по мощността, продължителността и цвета, давам осемдесет и пет процента вероятност да сме били атакувани от СФУК.

— Мамка му!

В широкия Астероиден пояс, пълен с останки от стари извънземни машини, имаше само един останал функциониращ тип — Свързани с фракции унищожители на конкуренцията.

Преди повече от две десетилетия, по-малко от година след като Джералд Ливингстън откри първия космически фомит, дойде Нощта на лазерите, когато наблюдателите от Земята гледаха изумени как смъртоносни лъчи се кръстосват високо в небето. Същия ден стотици заровени кристали по цялата планета взривиха части от себе си, за да привлекат вниманието на хората и да бъдат изкопани. Всички тези отчаяни опити се случиха веднага щом световните медии предадоха официалната реклама на Хаванския артефакт, предлагаща на човечеството сделка за един вид безсмъртие.

Защо всичко това стана в един и същи съдбовен ден? Нужно бе известно време, за да съберат всички елементи от пъзела и да схванат какво се е случило — причината новината да предизвика такъв брутален ефект. „И явно още не е свършило.“

— „Уорън“ — каза тя. — Може да не е съвпадение, че бяхме атакувани малко след като си се оказал зад скалата.

Не последва незабавен отговор — на корабния мозък му отне време да обмисли тази възможност. Тор изпита краткото модерно задоволство, че човек може да измисли нещо по-бързо от един ИИ.

— Ако правилно схващам думите ви, капитане, според вас СФУК се страхува от мен. Повече, отколкото аз би трябвало да се страхувам от него?

— Това може да обясни защо е изчакал да се скриеш и едва тогава да стреля по Гавин и мен. Ако е решил, че си твърде силен, за да бъдеш предизвикан… е, в такъв случай май може да дойдеш да ни вземеш.

— И по-бързичко — промърмори Гавин. И преди Тор да успее да го сгълчи, отново потъна в радиомълчание.

— Освен ако машината не е възнамерявала да ни прилъже да стигнем точно до това заключение — предположи корабният мозък. — А може да има и друга причина засега да си остана на мястото.

Тихо прещракване подсказа на Тор, че „Уорън“ минава на сериозно кодиран сигнал.

— Току-що потвърдих двупосочен канал с „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Намират се само на три светлинни минути от нас.

Е, най-сетне малко късмет! Изведнъж Тор се почувства не така самотна.

Но пък… Дори с термоядрено-йонните си двигатели големият добре въоръжен крайцер трябваше да маневрира седмици, за да синхронизира орбитите и да се добере до тях. Въпреки това екипажът може би щеше да е в състояние да помогне по друг начин. Провери отново кодирането и се обърна към „Уорън Кимбъл“:

— Може ли „Ибн Батута“ да използва сензорите си?

— Корабът има отлични системи, Тор. Според последните сведения насочваха сензорите си в посоката, от която дойде лъчът — район с каменни отломки, обикалящи този астероид на приблизително пет километра оттук, с размери двайсет километра на север на четирийсет по посоката на въртене. Ще им трябват няколко минути за прецизно насочване на уредите. Освен това има и забавяне във времето. Моля, запазете търпение.

— Кажи им да не използват активен радар — каза Тор. — По-добре засега СФУК да не научава за тях.

— Предадох молбата ви. Може би ще стигне до тях навреме, за да я изпълнят. Моля, запазете търпение.

Този път Тор не отговори, а загледа бавно въртящите се звезди. Земята и Слънцето не се виждаха, но можеше да различи Марс, който сияеше в светла охра в съзвездие Змиеносец, без изобщо да примигва. И Тор осъзна нещо неприятно — че е по-добре да започне да взема предвид десетчасовото „денонощие“ на астероида.

„На север по посоката на въртене… — замисли се тя. — Приблизително натам…“ Не можеше да зърне нищо от „района с каменни отломки“, които вероятно се състояха от въглеродни материали, които поглъщаха светлината. Добро място за скривалище. Много по-добро от нейното. Бързо изчисление потвърди страховете й.

„С тази скорост на въртене гредата няма да ме защитава още дълго.“

Огледа се и видя няколко по-добри убежища, сред които и пропастта, където лежаха мъртвородените кораби бебета. За съжаление щяха да й трябват твърде много секунди, за да се прехвърли с подскоци и прелитания до някое от тях. А през това време щеше да е на прицел.

„Защо му е на един СФУК да стреля по нас?“