Битие

Трета смяна на Междупланетен крайцер „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Време, когато всички учени, изследователи и редовен персонал са в хамаците си, включени на подобрен сън, който презарежда тела и умове, докато малкият машинен персонал изпълнява задачите си. Сменя и проверява модули, рециклира материали, мести гориво, отпадъци и други течности — груби задачи, оставени за малките часове, тъй като могат да попречат на деликатните експерименти с неизменните си вибрации.

Всички бяха свикнали с подобни тихи звуци по време на третата смяна. Музиката на поддръжката.

За Джералд това беше време за изпълняване на „уникални функции“. Онези, за които се искаше…

Ами, „секретност“ напоследък бе твърде мръсна дума. „Дискретност“ подхождаше повече на операцията, която сега ръководеше от мостика, докато капитан Ким и повечето офицери дремеха долу.

„Разбира се, именно затова продължават да се обръщат към мен. Причината най-елитната конспирация на човечеството да ме праща тук. Защото съм потайно копеле с характерната за поколението ми лекота, с която мога да лъжа.“

Само трима други деляха мостика с Джералд и всички те бяха членове на този сплотен екип. Джени Пен — с провиснал суичър с пикселизиран пингвин, бродещ неуморно по гънките на дрехата, — следеше телескопа Голямото око и го приготвяше за специална задача, подобна на ролята му като оръжие.

Младата Ика се носеше наблизо. Ноктите на ръцете и краката й бяха покрити с активен лак, който проблясваше и следеше всяко трепване на мускулите в крайниците й, като го превръщаше в команди. Хайрам, ученият аутист, потопен в тотална виртуална качулка, скимтеше и стенеше на един от диалектите на расата си, които другите поколения погрешно приемаха за безсмислица. Потоците данни, които следеше, бяха твърде много за възможностите на Джералд и дори на повечето компютри.

Съвсем малък екип, способен да действа като много хора. Бяха упражнявали операцията в орбита около Земята, както и преди няколко смени, преди сражението със СФУК. Сега беше време за изстрелването на Оперативната сонда.

Джералд свали един ключ от верижката на врата си, наведе се под близката конзола и отключи скрита ключалка. В същото време прати проста кодирана пиктограма на корабното ядро. Последва тихо бучене.

През големия централен прозорец, с невъоръжени очи, реагиращи на естествените фотони, Джералд загледа как единият хълбок на „Ибн Батута“ се отвори по шева — отвор, за чието съществуване знаеха малцина. Двата панела се разтвориха като някой робот от филмите или като товарните врати на някакъв древен бомбардировач, завъртяха се и оголиха малкия си полезен товар. Четири метални тръби, всяка не по-дълга от висок мъж.

„Не биха могли да са по-големи, защото броячите щяха да ги засекат. Можем обаче да обясним внезапното изчезване на няколкостотин килограма. Като изхвърляне на боклук например. Отчетите вече са нагласени.“

Една по една тръбите се освободиха от панелите, които ги бяха крили по целия път от Земята, и по команда от левия крак на Ика и четирите повдигнаха единия си край и полетяха като малки ракети.

Не трябваше да изминават голямо разстояние. Само няколко десетки километра. Джералд ги гледаше как бързо се смаляват в посока на Голямото око.

„Добре, сега е мой ред.“

Чукна няколко зъба и изсумтя старомодни субвокални команди. Истинският свят избледня и перцептът му се изпълни с шейсет и четири малки кадъра, всеки от които емулираше човешко лице.

Командирите на експедицията.

— Добре, виждам, че всички сте будни — каза той. — Би трябвало да сте готови за разгръщане след по-малко от час. Някакви проблеми?

Повечето фигури само поклатиха глави или отвърнаха отрицателно с бързи кодове. Неколцина бяха по-словоохотливи.

— Никакви трудности, комодор Ливингстън.

— Готов, включен и тръпнещ в очакване, Джералд.

— Всичко е тип-топ, сахиб!

— Икимашо. Да тръгваме.

— Иии-ха, т’ва е жесток кораб, човече. Голямо здрасти, братлета! Късмет и всичко най.

Последните думи бяха от мургав образ с нещо като извиващи се змии вместо коса. Джералд си позволи да се усмихне вътрешно. Въпреки цялата външна помпозност на този капитан той му имаше доверие. Всъщност на всички. След дълъг подбор тези копирани личности бяха избрани заради определени качества. Като благонадеждност. И безкрайно любопитство.

— Добре — каза Джералд. — Ракетите носители ще ви освободят един по един, като променят курса между всеки две пускания. На уреченото място вдигате платната.

Изобщо не беше необходимо да го казва. Но реши, че е най-добре да спази ритуала и да се отнася с тези изкуствени същества като с хора. Истински или не, те си бяха храбри души.

— Късмет. И благодаря на всички ви, в името на идните поколения.

Този път всички шестдесет и четирима отвърнаха с думи.

— Бон шанс, тут ами!

— Всичко най и попътен вятър.

— Може и да не е вечност, друзя, но всичко е за предпочитане пред Сибир.

— Весело пътуване, другари!

И тъй нататък. Изредиха се шестдесет и четири благословии, всеки пожелаваше сбогом на другите и се изключваше. Щяха да минат години преди да се обадят отново.