Битие

82. Пътеки на меланхолията

Кварцовото ядро в изкуствената ръка на Тор искреше под лъча на прожектора.

Тя го приближи до ивицата изсечена и полирана скала на астероида — стената, която бе най-голямото й откритие. Тези линии и фигури бяха нейната слава. Всичко друго щеше да избледнее в сравнение с тях. И в същото време тя размишляваше за този голям колкото юмрук камък от Земята — заоблен и покрит с жлебове и резки от труда на мезолитните майстори на сечива.

„Затова ли те донесох тук, на почти милиард километра от дома? Като представител на далечното минало на моите прадеди? За да успееш някак да озариш това тъмно място?“

Последните ръце, секли и отцепвали от ядрото, бяха ръцете на пещерните обитатели, които виждали само божествени светлинки, когато поглеждали нагоре към звездите. Но все пак са поглеждали нагоре. И така е започнало пътуването, довело дотук…

„… пак под земята. Вместо светлината на факли — лазерни крушки за разглеждане на пещерно изкуство. При по-слаба гравитация. Без въздух. В пещера, чула за последен път гласове преди шейсет милиона години. И все пак…“

Държеше образеца от каменната епоха до част от стената-послание, на която бяха изобразени сцени на унищожение. Една от дълбоко гравираните вдлъбнатини като че ли идеално му пасваше. Доста обезпокоително откритие.

Тор импулсивно пъхна древния камък във вдлъбнатината в много по-древната стена. И той си остана в нея, сякаш мястото му бе точно там, заобиколен от врязани фигури и лъчи. Част от праисторически разказ за битка и мъки, за брутална атака на неуморни войнствени сили.

„Липсва ми умната ми тълпа — помисли Тор, докато се взираше в творението си, малкия си принос към дванайсетото пано от четвъртия ред на Голямата хроника. — Те вече щяха да са изсипали сравнения и предварителни преводи. Постчовешки интелект, съставен просто от десет хиляди много умни човешки същества… и техните ИИ и инструменти.“

А, но нима това не бе една от причините да напусне Земята? Лишена от удоволствията на плътта, от семейство и любовници, тя се бе превърнала в сърце на съществото-тълпа, негов задвижващ дух, майка… сред първите двайсет от осемдесетте хиляди граждански хайки, които сновяха из Новата земна цивилизация като органични бели кръвни телца, надушваха престъпления, заговори или грешки, чакащи да бъдат разкрити…

„Това беше моята работа, важната работа, която ме погълна. Всички други членове, с изключение на аутистите, имаха нормален живот, към който да се върнат. Редуваха се. Аз обаче винаги бях на линия, нямаше с какво да се разсея. Накрая трябваше да избирам да се оттегля или да умра. Да се насоча към нещо ново. Да потърся ново приключение.“

А сега?

На първо място двамата с Гавин се погрижиха да излъчат към Земята пълна снимка на стената, преди някой друг СФУК да е решил да се намеси. Това ли беше причината за онази атака? Да попречат на човечеството да види хрониката? Ако да, победата вече бе пълна. Посланието — предупреждението, изписано от малките ръце преди толкова много години, вече пътуваше към целта си.

„Само че няма да има моментални отговори от дома. Ще минат часове, дори дни. Засега това е наше. И само наше. Загадка — по стария, вълнуващ и ужасяващ начин.“

Отначало Тор възприемаше древните колонисти като примитивни. Как биха могли да са развити, ако са били заченати в епруветки, отгледани в изкуствени утроби и възпитани от машини? Замесени, модифицирани и подготвени за повърхността на планетата, те бяха зависели във всичко от звездната си майка. Почти не се различаваха от зародиши.

Но ето че бяха знаели какво става. И когато гибелта бе надвиснала над тях, бяха измислили начин да запазят нещо. Погрижили се бяха разказът им да бъде прочетен много след като всички магнитни, оптични или свръхпроводникови записи се разпаднат. Биологичните същества бяха открили своя дълговечен носител на информация — стена от дялан камък.

— За интерпретирането на надписите ще са нужни експерти и много обсъждане. Засега можем само да предполагаме — каза Гавин, докато махаше с газовата си дюза прахта от неравните редове с четвъртити букви. — Но тъй като текстът върви с пиктограми, може и да се получи.

Гласът му бе тих, явно все още свикваше с откритието. Розетски камък за цяла извънземна раса? Или може би цял куп такива камъни?

— Сигурно си прав — отвърна Тор. Малкият робот, който работеше под нейно ръководство, приключи с радарното сканиране на южната стена, търсейки повече пластове под повърхността, след което се дръпна настрани в очакване на нови инструкции. Тор подскочи и седна с кръстосани крака върху друг робот, който търпеливо забръмча под нея. На слабата гравитация ръцете й се рееха пред нея подобно на кадри, обхващащи някакъв картинен пъзел.

Създанията в катакомбите явно бяха разполагали с време, докато навън е бушувала битката. Гравюрите бяха подробни, сложни, подредени в спретнати редове и колони. Тесни ивици грижливо изписан причудлив текст разделяха слънца, планети и огромни машини.