Битие

Огромно платно с дебелината на атом и с ширина повече от сто километра, реагиращо интелигентно и почти глупакоустойчиво; приемаше ускоряващите импулси на човешките лазери, отразяваше фотони и предаваше инерцията им на своя малък товар, като засилваше все повече и повече Хамиш и останалите през огромната бездна. А след достигането на целта щеше да се обърне и да използва светлината на другото слънце като спирачка. После, след множество елипсовидни орбити и обикаляния между планетите, щеше най-сетне да насочи кристалния кораб към топлата зона, в която се намираха живите светове. За да отнесе посланието от далечната Земя.

— Ще открием повечето пътници в най-предната част на кораба. Обсъждат въпроси, свързани с платното — каза Най-стария оцелял.

Хамиш беше готов да ускори крачка, но спътникът му завървя по-бавно, сякаш не му се искаше да го следва. Когато Хамиш се обърна и го погледна, извънземният сви дебелите си изразителни устни.

— Трябва да ви предупредя. Този съд беше зареден с някои… неконвенционални личности. Вашите лидери пренебрегнаха съветите ни за това какъв тип същества трябва да се добавят към екипажа, за да се увеличат максимално шансовете за оцеляване. Боя се, че някои от спътниците ни няма да издържат до достигането на целта ни.

Хамиш го притисна за подробности, но съществото вдигна трипръстата си ръка.

— Вече прекрачих границите на благоприличието. Просто реших, че трябва да ви подготвя за известна… ексцентричност.

Хамиш не каза нищо. Вътрешно обаче знаеше. „Ако бяха забранили копирането на ексцентрици, никога нямаше да получа място и на един кристал, още по-малко на десет хиляди, независимо колко популярен или прочут съм. Разнообразието е нашата сила. И ще си остане така, докато не престанем да сме човешки същества.“

Закрачиха с гигантски крачки напред. Куполообразният таван започваше да се заобля още повече и скоро Хамиш започна да различава фигури, човешки и извънземни: стояха на групички край холорезервоари, плоски екрани и най-различни уреди.

„Разбира се. Щом това е кораб, значи трябва да има и контролна зала. Или «мостик», както го наричат.“

Ускори крачка, забърза към групата… и бързо си даде сметка, че е по-добре да стане по-малък. Разбира се, хората долу бяха намалили размерите си. Как иначе можеха да пожелаят появяването на неща като копчета, ръчки и екрани? Пък и той не можеше да общува с тях като великан, нали? Ако тези хора погледнеха нагоре, щяха да го видят само като мъгляв облак с формата на човек.

Щом смали размерите си, започна да различава детайлите.

Най-яркото създание беше нещо като хибрид между човек и райска птица — два тънки крака и женствен контур, покрит с дреха в цветовете на дъгата. От тънките ръце се спускаха проблясващи махови пера, подобни на гънките на наметало, завършващи с великолепна извита опашка. Дори клюнът се вписваше грациозно в лице, което спокойно можеше да принадлежи на филмова звезда. Създанието крякаше и жестикулираше към човешка жена, чиято приятна външност изглеждаше обикновена в тази компания — добре оформено тяло и лъскава кафява коса със стилни сребърни нишки в нея. Носеше прилепнала тениска, върху която бе нарисувано око в гигантска буква Q и надпис СКОРО МОЖЕ ДА СТАНЕТЕ ТИПИЧНИ.

Наблизо имаше и други — още двама човеци и извънземен, когото Хамиш би трябвало да познава. Двуног, с лъскава червеникава козина, той бе почти толкова прочут, колкото и Най-стария оцелял, но Хамиш не можеше да се сети за името му.

Докато двамата се спускаха и смаляваха, Хамиш изпита странното усещане, че от върховете на пръстите му струи мощ, сякаш ръцете му съдържаха някаква магия. Също като преди, когато смени хавлията с костюма. А, да. По-малък мащаб означаваше, че могат да се случат повече неща, стига да ги пожелае. Усещането го изкушаваше просто да продължи, да стане още по-малък от това фрактално ниво и да изследва световете на моменталното изпълняване на желания.

„Но аз винаги съм харесвал да съм висок.“

Забави темпо и се обърна към Най-стария оцелял.

— Познавам онази жена. Лейси Доналдсън-Сандър, богаташка, луда на тема наука. Изглежда много по-млада от времето, когато почина, десетилетия преди аз да…

Осъзна, че няма представа как да говори за дати и време. Може би контролният център можеше го осветли за подобни неща.

— Да, вие също, приятелю — отбеляза Най-стария оцелял.

— Хм, да, май е така. Колкото до останалите, изглеждат ми познати. Но бихте ли ми помогнали, преди да слезем при тях? Онова извънземно, което прилича на алена видра…

— Имате предвид М’м пор’лок, предполагам. Наричан от някои Предателя… а от други — Верноподаника.

Хамиш кимна.

— О, вярно. Той ни помогна да разработим Лекарството, нали?

Най-стария оцелял кимна неопределено и вдигна ръка, за да го накара да спре.

— Господин Брукман, струва ми се, че сте сляп за данните.