Битие

Нямаше внезапно разтърсване, токов удар или някаква друга подобна реакция като в евтините филми. А просто нови светлинни вълнички, не по-зрелищни от онези, получени при хвърляне на камъчета в нефтено петно. И дори те започнаха да се свиват и събират, образувайки граница, очертание с грубите форми на ръката му.

Контурът в никакъв случай не бе съвършен. Всъщност, докато двамата с Акана гледаха, Джералд си даде сметка, че съответствието е дефектно. Някои от пръстите бяха твърде къси. Други два пък се изтеглиха, сякаш бяха от тесто, със сантиметри по-дълги от неговите.

Кокалчетата бяха по-издути. И тогава той осъзна…

„Шест са.

Шест пръста.“

И…

„Ръката е… по-тънка от моята.

Китката също.“

Изтънена китка, преминаваща в тънка подлакътница, която се появи, когато мъглата се разпръсна още и разкри по-големи дълбини. Вместо обемистия жълт костюм, другата ръка като че ли бе в широк бял ръкав.

От повърхността, където се докосваха двете длани, неговата собствена ръка продължаваше нагоре към рамото, докато странното й съответствие се спускаше в ограничения обем на цилиндъра.

„Ограничен?“

Мъглата се разпръсна още и гледната му точка се промени. Изведнъж Джералд вече не гледаше надолу към нещо в скута си. Вместо това сякаш се взираше през леща към друг свят, който по размери не отстъпваше на този — странна, малко зловеща перспектива. Дланта му си оставаше опряна в нарисуваната, другата подлакътница стигаше до лакът със странна става… продължаваше до странно гъвкаво рамо… част от тяло, облечено в проблясваща материя…

… и после — докато затаяваше дъха си — се появи глава, издължена и клиновидна като на кон, само че с очи, насочени напред, над заоблена уста. Имаше дори някакво подобие на усмивка.

Внезапно малката капсула се разтресе — самолетът грабваше парашута. Единствената грижа на Джералд обаче бе да задържи ръката си на място, да не прекъсва контакта с фигурата, която като че ли пристъпи или може би се понесе напред, преполови разстоянието помежду им, доближи извънземната си глава достатъчно, за да надникне навън към него. В погледа на съществото имаше нещо странно познато.

Устата не се раздвижи, но мембраните по бузите го направиха. И онова, което се появи, изненада Джералд повече от всичко.

Не беше звук, а букви. Букви от латинската азбука, издухвани от подобните на хриле отвори, появяващи се като вълни от недоловим звук, трептящи по границата между двата свята — неговия външен и другата вселена вътре в Артефакта. Сякаш полепвайки по вътрешната повърхност на заобления прозорец, те се запремятаха и образуваха една-единствена дума точно до мястото, където едната длан се срещаше с другата.

Поздрав.

Това беше всичко.

И засега бе напълно достатъчно.

Трета част Хиляда естествени труса

Не случайно владетелите са издигали големи дворци, седели са на тронове и са се отрупвали с рубини. За това е имало обществена необходимост — не да се потискат масите, а да бъдат впечатлявани и да бъдат карани да се гордеят с културата си, с управлението си и с владетеля си. Така те смятат, че той има правото да ги управлява, и се чувстват добре, вместо да изпитват отвращение към управниците си.

Джордж Лукас, „Ню Йорк Таймс“, 1999

Нагласата за възхищение и едва ли не преклонение пред богатите и силните и за презиране или най-малкото пренебрегване на бедните, макар да е необходима за установяването и запазването на разслоението в обществото и на реда, е в същото време и голямата и най-универсална причина за покваряването на моралните ни чувства.

Адам Смит, „Теория на моралните чувства“, 1759

Хубаво е да си крал.

Мел Брукс, „История на света“, т. II