Битие

— Сече ви пипето — отбеляза Бетсби.

— Какво?

— Просто си спомних един израз на дядо ми. Комплимент за пъргав ум. Продължавайте, господин Брукман.

Хамиш се намръщи.

— Намеквате, че здравословното състояние на Стронг може да отврати обществото повече от вашата постъпка с пробутването на загадъчно променящо поведението вещество.

— О, няма да се измъкна безнаказано, ако изберете да разкриете всичко… или ме принудите аз да го направя. Някои ще ме нарекат герой, но може да изгубя лекарските си права. Може дори да полежа известно време в затвора. Стронг би могъл да ме съди.

— Но с политическата му кариера ще бъде свършено.

Ясно беше, че мъжът срещу него смята това за прилична сделка. И въпреки волята си Хамиш изпита симпатия към Роджър Бетсби. Ако не друго, то заради самата безочливост и оригиналността на подхода му, както и заради начина, по който беше формулирал цялата ситуация като главоблъсканица, предназначена сякаш единствено за Хамиш…

— Явно става въпрос за състояние, което е едновременно противно и по някакъв начин доброволно — предположи той. — Нещо като избор.

Бетсби кимна.

— Продължавайте.

— И в същото време… е нещо, което е сравнително неизвестно на широката публика. Или най-малкото е извън обхвата на обичайния виртинтерес.

— Дядо ми би ви харесал.

Странен комплимент, който накара Хамиш неволно да се изчерви… и в същото време го насочи към отговора.

— Става въпрос за пристрастяване, нали? Сенатор Стронг има някакъв навик. Лош навик. Вие… вие сте му пробутали противоотрова! Ох, Господи!

Мъжът срещу него кимна и очите му проблеснаха.

— Право в десетката.

Хамиш си позволи тънка усмивка. Макар да бяха разговаряли само няколко минути, той вече си беше спечелил уважението на Роджър Бетсби, а то бе по-важно от евтините автоматични реакции на критици и привърженици. На цялата бедна планета имаше съвсем малко хора, за които можеше да каже подобно нещо. И в известен смисъл това беше забавно!

Но точно сега това удоволствие отстъпваше пред друго чувство. Негодувание! Страшно му се искаше да спипа един сенатор за гушата. Нищо в профилите и досиетата му не подсказваше за някаква пристрастеност. О, имаше запои от време на време, може би и малко неококаин, но нищо чак толкова сериозно. Какъвто и мръсен навик да имаше Стронг, Движението изобщо не подозираше за него. Тенскватава направо щеше да излезе от кожата си!

— Предполагам, че няма да ми направите услугата да ми кажете за какво става дума? Или каква противоотрова сте използвали? Или да обясните защо тя е имала такъв силен ефект върху поведението му?

— Може би някой друг път. — Бетсби поклати глава. — Разбира се, дотогава едва ли е нужно да ви напомням, че съм заложил всякакви ботове, които ще разкрият всичко, ако с мен се случи нещо непредвидено.

— Разбира се. Това се подразбира — отвърна Хамиш, макар да знаеше, че има и други начини, ако положението стане безнадеждно.

— Е, добре тогава — рече Бетсби и стана. — Засега това би трябвало да е достатъчна занимавка за хората ви.

Въпреки всичко поведението и езикът на тялото му казваха много неща на Хамиш. Може би дори повече, отколкото си мислеше Бетсби.

„Не смяташ да пазиш тази тайна вечно, без значение какво ще направим. Без значение какво ще предложим.

Наумил си нещо по-голямо. Нещо много повече от съсипването на кариерата на някакъв законодател от Племенните щати.

Смяташ да бъдеш чут.

Смяташ да спасиш света.“

Хамиш познаваше този тип хора. Планетата всъщност бе пълна почти до преливане с искрени хора, фанатично решени да я спасят, макар и да имаха дълбоки разногласия по въпроса как да се постигне това. И да, собствената му кауза — да защити Земята от кандидат-спасителите й — също попадаше в тази категория!

Можеше честно да признае тази ирония. Дори когато тя го принуждаваше да тръгне по неприятни пътища.

— Е, докторе, явно имате график, по който да разкриете онова, което ви е известно. Няма да ви притискам да го изпреварвате, макар да очаквам в скоро време да поговорим отново.

„Веднага щом имаме възможност да анализираме записа, да потърсим в думите ти скрит смисъл и да проверим и най-малката подробност за потенциална слабост.“

— Както и да е — продължи Хамиш. — Почти е време за онази прословута пресконференция от Вашингтон и Хавана за предмета от космоса. Искате ли да поръчаме храна, напитки и пикселви и да я гледаме тук? Кой знае? Положението на цялата планета може да се промени. Много от сегашните ни конфликти може да се окажат безсмислени.

Естествено, Бетсби се съгласи да остане. Дори онези, които са наясно с влиянието на знаменитостите, трудно могат да му устоят. Така сладко-киселата ирония стана още по-голяма. Хамиш се радваше, че може да сподели предстоящия исторически момент с един вид сродна душа… и изпита болка от жестокостта на съдбата.

Особено заради начина, по който тя понякога го принуждаваше да защити онези, които презира, като унищожи някого, когото харесва.