Битката за Лабиринта

Този път ускори темпото и не ми остави възможност да продължа с въпросите.

Докато ние се дуелирахме, Тайсън си играеше с Госпожа О’Лиъри, която наричаше умалително „кученце“. Двамата страшно се забавляваха да се боричкат за бронзовия щит и да си играят на „Донеси гърка“. Когато слънцето започна да залязва, Квинт дори не се беше изпотил, което беше странно — двамата с Тайсън направо лепнехме, така че преди да отидем да вечеряме, минахме през душовете.

Чувствах се добре. Един обикновен ден в лагера. Подредени по хижи, лагерниците влязоха в трапезарията. Повечето от тях не обръщаха внимание на пукнатината в Мраморния под край входа — дълъг близо три метра назъбен белег, който не беше тук миналото лято. Аз внимателно я прескочих.

— Голяма пукнатина — отбеляза Тайсън, когато се настанихме на нашата маса. — Да не е имало земетресение?

— Не — отвърнах, — не беше земетресение.

Колебаех се дали да му кажа. Беше тайна, знаехме я само аз, Анабет и Гроувър. Погледнах Тайсън в голямото му око — нямаше как да скрия истината от него.

— Нико ди Анджело — зашепнах, — едно хлапе, което доведохме тук през зимата. Той… ъъъ… помоли ме да пазя сестра му, но аз се провалих. Тя загина. И сега Нико обвинява мен.

Тайсън се намръщи.

— И затова е направил пукнатината на пода?

— Нападнаха ни скелети — заобяснявах аз, — той им извика: „Махайте се!“ и изведнъж земята се разтвори и ги погълна. Нико… — огледах се подозрително дали не ни подслушват — е син на Хадес.

Той кимна замислено.

— Богът на мъртвите.

— Да.

— Значи сега него го няма? Нико?

— Ами… да. Цяла пролет се опитвах да го открия. Анабет също го търси. Но нямахме късмет. Това е тайна, Тайсън, ясно? Ако някой разбере, че Нико е син на Хадес, животът му ще е в опасност. Не бива да казваш дори и на Хирон.

— Заради гадното пророчество — рече той. — Ако разберат за Нико, титаните ще се опитат да го използват.

Взрях се в него. Понякога забравях, че макар да се държеше като дете, всъщност Тайсън беше доста умен. Той знаеше, че следващото дете на Тримата големи — Зевс, Посейдон и Хадес, — което навърши шестнайсет, или ще унищожи, или ще спаси Олимп. Повечето хора смятаха, че става дума за мен, но ако аз загинех преди това, пророчеството можеше да се отнася до Нико.

— Точно така — кимнах. — Затова…

— Ще си държа устата затворена! — обеща Тайсън. — Като пукнатината в пода.

Вечерта не можах да заспя. Лежах и слушах плисъка на вълните на брега, бухалите и чудовищата в гората. Страхувах се, че ако заспя, ще ме връхлетят кошмари.

За полубоговете сънищата не бяха само сънища. Чрез тях получавахме съобщения. Зървахме какво се случва с враговете или с приятелите ни. Понякога виждахме миналото или дори бъдещето. А в лагера сънувах по-често и сънищата ми бяха по-ярки.

Затова към полунощ все още бях буден и се взирах в дюшека на горното легло, когато изведнъж осъзнах, че отнякъде идваше странна светлина. Фонтанът в ъгъла искреше.

Отметнах завивката и предпазливо се приближих към него. От горещата солена вода се надигаше пара. В нея трепкаше дъга, макар че нямаше никаква светлина, освен луната отвън. От парата се разнесе приятен женски глас:

— Моля, пуснете монета.

Хвърлих поглед към Тайсън, който кротко похъркваше. Спеше дълбоко като упоен слон.

Поколебах се. За първи път получавах обаждане по Ирида за моя сметка. На дъното на фонтана искреше една златна драхма. Извадих я и я хвърлих в дъгата. Монетата изчезна.

— О, Иридо, богиньо на дъгата — прошепнах аз. — Свържи ме с… Ммм, с този, който ме търси.

Дъгата затрептя. Появи се тъмен бряг на река. Над черната вода се носеха тежки вълма мъгла. Брегът беше покрит с нащърбени вулканични камъни. Едно момче седеше там и хвърляше съчки в огън, който гореше със странни синкави пламъци. Видях лицето на момчето. Това беше Нико ди Анджело! Той метна в огъня някакви хартийки — картички от играта „Митомеджик“, по която беше полудял през зимата.

Нико беше само на десет, освен ако вече не беше навършил единайсет, но изглеждаше по-голям. Косата му беше пораснала и стигаше почти до раменете му. Очите му бяха тъмни. Маслинената му кожа беше избледняла. Носеше продрани черни джинси и овехтяло пилотско яке, няколко номера по-голямо, отдолу се виждаше черна риза. Лицето му беше мръсно, очите му искряха диво. Приличаше на изоставено дете, живеещо на улицата.

Зачаках да вдигне глава към мен. Със сигурност щеше да се разбеснее, да започне да ме обвинява, че съм оставил сестра му да загине. Но той като че ли не ме забелязваше.

Мълчах, не смеех да помръдна. Ако не беше той, кой тогава беше поискал да се свърже с мен?

Нико запрати последната картичка в огъня.

— Каква глупост! — измърмори той. — Направо не е за вярване, че тази игра ми е харесвала някога.

— Детинска игра, господарю — обади се друг глас. Като че ли идваше близо до огъня, но не виждах кой говореше.

Нико зарея поглед към реката. От другата страна се виждаше черен бряг, забулен в мъгла. Гледката ми беше позната — това беше Подземното царство. Нико беше направил лагера си на брега на Стикс.

— Провалих се — измърмори той. — Няма начин да я върна.