Битката за Лабиринта

— Не бяхме сигурни — отвърна Анабет. — Точно затова Клариса отиде на разузнаване. Хирон настояваше да пазим тайна, за да не избухне паника. Мен ме включи, защото… ами защото винаги съм си падала по Лабиринта. Такова архитектурно постижение… — прошепна тя унесено. — Създателят му Дедал е бил гений! Работата е там, че Лабиринтът има входове навсякъде. Ако Люк успее да разбере как да се ориентира вътре, може да придвижва армията си с невероятна скорост.

— Само че в Лабиринта човек лесно може да се загуби, нали?

— И е пълен с ужасни капани — обади се Гроувър. — Коридори, които не водят до никъде. Лъжливи проходи. Маниакални козеядци.

— Не е така, ако разполагаш с нишката на Ариадна — прекъсна го Анабет. — В легендите се казва, че кълбото на Ариадна помогнало на Тезей да излезе от Лабиринта. Вероятно става дума за някакъв навигационен уред, изобретен от Дедал. А Крис Родригес бълнувал за нишка.

— Значи Люк се опитва да намери кълбото на Ариадна — рекох. — Защо? Какво е намислил?

Тя поклати глава.

— Не знам. Първата ми мисъл беше, че възнамерява да нападне лагера през Лабиринта. Но едва ли е така. Най-близкият вход, който Клариса намери, е в Манхатън, което не помага на Люк да премине границите на лагера. Клариса слезе на разузнаване долу, но там било прекалено опасно. Измъкнала се на косъм на няколко пъти. Аз се заех да проуча това, което ни е известно за Дедал, но и оттам не изскочи нищо. Нямам представа какво точно е замислил Люк, но съм сигурна, че Лабиринтът може да е разковничето за проблема на Гроувър.

Премигах объркано.

— Мислиш, че Пан е под земята?

— Това е единственото обяснение защо никой не е успял да го открие досега.

Гроувър потрепери.

— Сатирите не обичат да слизат под земята. Никой търсач не би се осмелил да влезе в Лабиринта. Няма цветя. Няма слънце. Няма кафе!

— Но Лабиринтът може да те отведе почти навсякъде — възрази Анабет. — Създаден е така, че да те заблуди, да те измами и да те погуби, но ако съумееш да го подчиниш на волята си…

— Може да те отведе при бога на дивата природа — довърших аз.

— Не мога да го направя! — Гроувър сложи ръка на корема си. — Само при мисълта за това така ми прилошава, че ми иде да повърна всичките прибори, които погълнах.

— Гроувър, това е последният ти шанс — рече Анабет. — Съветът не се шегува. Имаш една седмица да намериш Пан или по-добре се захващай да се научиш да танцуваш!

На масата на подиума Квинт се прокашля. Явно не искаше да се намесва открито, но Анабет наистина прекаляваше със седенето до мен.

— Ще говорим после. — Анабет ме стисна силно по рамото. — Убеди го, моля те!

Тя се върна на масата на Атина, без да обръща внимание на следящите я погледи.

Гроувър скри лице в шепи.

— Не мога, Пърси! Знам, че ще загубя разрешителното си за търсач… Ще трябва да си намеря работа в някой мюзикъл.

— Не говори така! Ще измислим нещо.

Той ме погледна просълзен.

— Пърси, ти си най-добрият ми приятел. Виждал си ме под земята, в пещерата на циклопа. Наистина ли смяташ, че бих могъл…

Гласът му секна. Спомних си Морето на чудовищата и Пещерата на циклопа. Гроувър винаги беше мразил затворените пространства, но след онзи случай вече нищо не можеше да го накара да слезе под земята. Изпадаше в ужас и при вида на циклоп. Дори и на Тайсън… Гроувър се опитваше да го прикрие, но аз долавях чувствата му заради телепатичната връзка, която той беше създал между нас. Усещах го: той изпитваше ужас от Тайсън.

— Трябва да тръгвам — заяви той нещастно. — Хвойничка ме чака. Добре, че поне тя си пада по страхливците.

Той стана и излезе, а моят поглед случайно се спря на Квинт. Преподавателят по фехтовка кимна намръщено, сякаш двамата знаехме някаква мрачна тайна. След това продължи да реже наденичката с кинжала си.

Следобед минах през конюшнята на пегасите да видя приятеля си Блекджак.

— Здрасти, шефе! — Той заподскача в клетката си, черните му криле трепкаха във въздуха. — Донесе ли ми бучки захар?

— Знаеш, че не са полезни, Блекджак.

— Да бе, да! Носиш ли?

Усмихна се и му подадох шепа бучки. С Блекджак бяхме стари приятели. Бях помогнал за освобождаването му от пълния с чудовища кораб на Люк преди няколко години и оттогава той държеше да ми се отплати с най-различни услуги.

— Ще ходим ли скоро някъде? — попита Блекджак. — Да знаеш, че съм готов, шефе!

Потупах го по муцуната.

— Едва ли. По-скоро се говори за подземни лабиринти.

Блекджак изцвили уплашено.

— Няма начин! Не е за мен тая работа! Нали не си толкова луд, че да се напъхаш в някакъв лабиринт, шефе? Пътят под земята води единствено до екарисажа!

— Може и да си прав, Блекджак. Ще видим.

Пегасът сдъвка бучките захар и буйно разтърси грива.

— Уха! Страхотно! Е, шефе, ако ти дойде акълът в главата и решиш да литнем нанякъде, само свирни! Блекджак и приятелите му ще стъпчат всички, които заповядаш!

Отговорих, че няма да забравя предложението му. В конюшнята се появиха няколко от новите лагерници за урока по езда и аз си тръгнах. Гризеше ме мрачното предчувствие, че с Блекджак нямаше да се видим скоро.