Битката за Лабиринта

Странно. Топуркането като че ли идваше едновременно от няколко посоки. Поехме покрай скалите с извадени мечове. Изведнъж зад нас се разнесе глас:

— Хей!

Завъртяхме се рязко и дриадата Хвойничка изписка уплашено.

— Свалете ги! — заповяда тя. — Дриадите не обичат остриета!

— Хвойничка! — Анабет въздъхна. — Какво правиш тук?

— Тук живея.

Свалих меча.

— В скалите?

— В хвойната, глупчо — посочи тя дървото в края на поляната.

Да, логично беше. Почувствах се като пълен идиот. От години познавах дриади, но почти не бях говорил с тях. Знаех, че не могат да се отдалечават много от дървото, което им даваше живот. И с това долу-горе се изчерпваха познанията ми за тях.

— Заети ли сте? — попита Хвойничка.

— Ами — отвърнах аз, — трябва да победим едни чудовища, без да загинем, но освен това…

— Не сме заети — отсече Анабет. — Какво е станало, Хвойничке?

Хвойничка заподсмърча. Избърса очите си с копринения си ръкав.

— Гроувър… Толкова е потиснат. От години търси Пан. И след всяко завръщане в лагера е все по-зле. Първо си помислих, че сигурно излиза с някоя друга…

— Не, не — възрази Анабет, но въпреки това дриадата се разплака. — Сигурна съм, че няма друга.

— Веднъж се беше увлякъл по една Боровинка — измърмори нещастно Хвойничка.

— Хвойничке — рече Анабет, — Гроувър дори и не поглежда другите дървета. Просто се притеснява да не му отнемат разрешителното за търсач.

— Не трябва да слиза под земята! — заяви дриадата. — Не бива да му позволите!

Анабет сведе очи.

— Това може да е единственият шанс да му помогнем, стига изобщо да знаехме откъде да започнем.

— А! — Хвойничка избърса една зелена сълза от бузата си. — Като стана дума за това…

В гората нещо се разшумоля и тя извика:

— Скрийте се!

И преди да успея да попитам защо, дриадата изчезна в облак зелена мъгла.

С Анабет се обърнахме. От дърветата излезе искрящо кехлибарено насекомо, дълго пет метра, с остри щипци, здрава опашка, завършваща с жило с големината на меча ми. Скорпион. На гърба му беше вързана торбичка от червена коприна.

— Единият минава отзад — прошепна Анабет, докато чудовището се приближаваше — и му отсича опашката, докато другият отвлича вниманието му.

— Аз ще го атакувам — рекох. — Ти имаш шапка-невидимка.

Тя кимна. Толкова пъти се бяхме сражавали заедно, че нямаше нужда от повече разяснения. Лесно щяхме да се справим. Само че планът ни се осуети — от гората излязоха още два скорпиона.

— Три! — възкликна Анабет. — Не може да бъде! Пуснати са в цялата гора, а сега изведнъж половината чудовища се оказват при нас!

Гърлото ми беше пресъхнало. С един можехме да се справим. С два — ако имахме късмет. Но с три… не ми се вярваше.

Скорпионите се заклатушкаха към нас, размахвайки отровните си опашки, сякаш нарочно бяха дошли тук, за да ни убият. Двамата с Анабет опряхме гърбове в скалата.

— Да се покатерим горе? — предложих.

— Нямаме време — поклати глава тя.

И беше права. Скорпионите вече ни бяха заобиколили. Бяха толкова близо, че виждах пяната, избила по кошмарните им челюсти, явно им потичаше слюнка при мисълта как ще си похапнат два вкусни полубога.

— Внимавай! — Анабет отклони едно жило с плоската страна на меча. Аз замахнах с Въртоп, но скорпионът се дръпна и не го достигнах. Опитахме се да се покатерим по скалите и скорпионите ни последваха. Пробвах се да наръгам единия, само че нямаше как да го атакувам. Ако се прицелех в тялото, опашката веднага се стрелкаше към мен. Ако замахнех към опашката, от двете ми страни се появяваха щипците, готови да ме сграбчат. Не ни оставаше нищо друго, освен да се отбраняваме, но така нямаше да издържим дълго.

Направих още една крачка встрани и изведнъж зад мен се появи празнина — между двете големи скали имаше пукнатина, покрай която сигурно бях минавал хиляди пъти, без да я забележа.

— Насам! — изсъсках.

Анабет отби атаката на скорпиона, обърна се и смаяно вдигна вежди.

— Там ли? Прекалено е тясно!

— Ще те прикривам! Върви!

Тя се пъхна зад мен и се запромъква между скалите. След това изведнъж изпищя, сграбчи ремъците на бронята ми и аз политнах в яма, която допреди миг я нямаше. Над нас се виждаха скорпионите, порозовялото небе и дърветата, а след това дупката се затвори като окуляр на камера и ни обгърна непрогледна тъмнина.

Учестеното ни дишане отекваше в каменни стени. Беше мокро и студено. Стоях на неравен под, направен като че ли от павета.

Вдигнах Въртоп. Лекият отблясък от острието освети уплашеното лице на Анабет и покритите с мъх скали от двете ни страни.

— Кккъде сме? — прошепна Анабет.

— Поне скорпионите не могат да ни достигнат тук. Опитвах се да говоря спокойно, но в интерес на истината, доста се бях уплашил. Пукнатината между скалите нямаше как да води до пещера. Бях сигурен, че ако тук имаше пещера, отдавна щях да я зная. Все едно земята се беше отворила и ни беше погълнала. Постоянно се сещах за пукнатината на пода в трапезарията, където бяха потънали скелетите миналото лято. Чудех се дали не ни беше сполетяла същата съдба.

Вдигнах меча отново, за да хвърли светлина.

— Намираме се в голяма зала — измърморих.

Анабет ме сграбчи за ръката.

— Не е зала, а проход.