Битката за Лабиринта

— Трябва да слезем долу! — обяви Анабет. — И да намерим работилницата преди Люк. Ако Дедал е жив, да го убедим да помогне на нас, а не на Люк. Ако кълбото на Ариадна все още съществува, не бива да попада в ръцете на Люк.

— Задръж! — обадих се аз. — Ако проблемът е да предотвратим нападението, защо просто не взривим входа към пещерата и запушим прохода?

— Чудесна идея! — оживи се Гроувър. — Аз ще донеса динамита!

— Не е толкова лесно, глупчо — изръмжа Клариса. — Пробвахме се да го направим във входа, който открихме във Финикс. Резултатът беше плачевен.

Анабет кимна.

— Лабиринтът е вълшебен, Пърси. Нужна е огромна мощ, за да се запуши някой от входовете му. Във Финикс Клариса събори цялата сграда с кран, а входът към Лабиринта просто се отмести две крачки встрани. Най-добре е изобщо да не допуснем Люк да овладее тайната как да се ориентира в Лабиринта.

— Може да се опитаме да спрем атаката — предложи Лий Флетчър. — Вече знаем къде е входът. Предлагам да се окопаем там и да ги чакаме. Ако чудовищата му наистина се опитат да дойдат през Лабиринта, ще ги посрещнем с лъковете си.

— Още сега ще сложим часовои там — съгласи се Хирон. — Но се страхувам, че Клариса е права. Вълшебните граници осигуряват безопасността ни от столетия. Ако Люк успее да вкара голяма армия от чудовища в лагера… може и да не ни стигнат силите да ги отблъснем.

Тази новина като че ли не зарадва никого. В повечето случаи Хирон се мъчеше да гледа оптимистично на нещата и да ни вдъхва кураж. А след като той смяташе, че няма да издържим на удара, работата изобщо не вървеше на добре.

— Трябва да стигнем първи до работилницата на Дедал — настоя Анабет. — Да намерим нишката на Ариадна и да не позволим на Люк да я използва.

— Но след като никой не може да се ориентира вътре — попитах, — имаме ли изобщо някакъв шанс за успех?

— От години се занимавам с архитектура — отговори тя. — Едва ли някой друг познава Лабиринта на Дедал по-добре от мен.

— Но само си чела за него, не си слизала вътре.

— Е, да.

— Това не е достатъчно.

— Няма друг вариант.

— И все пак…

— Ще ми помогнеш ли, или не?

Изведнъж си дадох сметка, че всички местеха погледи между мен и Анабет, все едно гледаха тенис мач. От гумената играчка на Госпожа О’Лиъри се чу силно „ссс“ — хрътката беше отхапала розовата глава.

Хирон се прокашля.

— Нека решим нещата едно по едно. Ясно е, че ще се тръгне на подвиг. Някой трябва да слезе в Лабиринта, да намери работилницата на Дедал и да попречи на Люк да използва подземните проходи, за да нападне лагера.

— Знаем кой трябва да отиде — обади се Клариса. — Анабет!

Разнесе се одобрителен шепот. Анабет от малка чакаше да й бъде възложена мисия, но въпреки това не изглеждаше особено щастлива.

— Ти имаш не по-малко заслуги от мен, Клариса — рече тя. — И ти би трябвало да дойдеш.

Клариса поклати глава.

— Няма да стъпя отново там за нищо на света!

Травис Стол се разсмя.

— Страх те е! Клариса я е шубе!

Клариса скочи. Изплаших се, че ще разкъса Травис пред очите ни, но тя само изсъска с разтреперан глас:

— И представа си нямаш за какво говориш, дребосък! Няма да сляза там! За нищо на света!

И изхвърча от арената.

Травис се огледа смутено.

— Не исках да…

Хирон вдигна ръка.

— На горкото момиче й се насъбра много тази година. Сега, съгласни ли сте, че Анабет трябва да е начело на групата, която ще слезе в Лабиринта?

Всички кимнаха, освен Квинт. Той скръсти ръце и заби поглед в масата, но като че ли никой не забеляза, че се въздържа.

— Добре тогава — Хирон се обърна към Анабет, — дойде и твоето време да се изправиш пред оракула, скъпа. След като се върнеш — ако изобщо се върнеш жива и здрава, — ще седнем да помислим какво ще правим оттук нататък.

Да стоя и да чакам Анабет да се върне беше по-трудно, отколкото сам да отида при оракула.

Бях го чувал да изрича пророчества на два пъти. Първия път беше в прашния таван на Голямата къща, където делфийският оракул спеше в тялото на сбръчкана мумия на стара хипарка. Втория път оракулът беше излязъл да се поразходи в гората. Все още сънувах кошмари за случилото се тогава.

Не ме беше страх от него, но пък бях чувал какви ли не истории — как след срещите с оракула някои лагерници полудявали или направо умирали от ужас заради непоносимо реалните видения, които той им показвал.

Докато чаках, обикалях напред-назад по арената. Госпожа О’Лиъри изгълта обяда си — петдесет килограма месо и няколко кучешки бисквити с размерите на автомобилна гума. Зачудих се откъде ли ги намираше Квинт. Не ми се вярваше, че е възможно да напълниш количката си с тях във всеки срещнат зоомагазин.

Хирон беше потънал в оживен разговор с Квинт и Аргус. Май спореха за нещо. Квинт упорито клатеше глава.

В другия край на арената Тайсън и братята Стол си играеха с малки бронзови колесници, които Тайсън беше направил от парчета от стари брони.

След малко ми писна да крача насам-натам и напуснах арената. Взрях се в тъмния прозорец на тавана на Голямата къща, там като че ли нищо не помръдваше. Защо се бавеше толкова Анабет? Бях сигурен, че моето посещение при оракула беше приключило много по-бързо.