Битката за Лабиринта

— Благодаря — рекох. Пъхнах ледената свирка в джоба, като си обещах че никога няма да я използвам, и хукнах да потърся Анабет.

През всичките години в лагера нито веднъж не бях пристъпвал прага на хижата на Атина.

Тя беше сребриста, със съвсем проста и изчистена фасада, с бели пердета и гравирана в камъка над вратата сова. Очите й от оникс като че ли се впиха в мен, щом се приближих.

— Ехо? — извиках.

Никой не отговори. Влязох и едва не ахнах. Все едно бях попаднал в работилница на вундеркинди. Леглата бяха бутнати към едната стена, явно тук на спането не се отдаваше особено значение. Освободеното пространство беше запълнено с работни плотове, маси и сандъци с инструменти и оръжия. В дъното се извисяваше огромна библиотека, натъпкана с папирусови свитъци и книги с кожена и с мека хартиена подвързия. Имаше и една чертожна маса с пергели, линии, транспортири и няколко триизмерни макета на сгради. На тавана бяха залепени големи военни карти. Под перваза на прозорците висяха брони и искряха на слънцето.

Анабет беше в дъното, разлистваше някакви стари свитъци.

— Чук-чук! — обадих се аз.

Тя се сепна и се обърна.

— О… здрасти. Не те чух.

— Добре ли си?

Анабет изгледа намръщено свитъка в ръцете си.

— Опитвам се да открия нещо, което да ни е от полза. Лабиринтът на Дедал е необятен. Различните източници само си противоречат, а наличните карти водят от никъде към никъде.

Сетих се за думите на Квинт, че Лабиринтът се опитва да отвлече вниманието на тези в него. Зачудих се дали Анабет вече не го знаеше.

— Ще успеем — уверих я аз.

Косата й се беше измъкнала от ластика и висеше като руса завеса над лицето й. Сивите й очи изглеждаха почти черни.

— От седемгодишна си мечтая да се отправя на подвиг — рече тя.

— И ще се справиш прекрасно.

Благодари ми с поглед, после сведе глава към извадените от лавиците книги и свитъци.

— Страх ме е, Пърси. Може би не трябваше да те моля да тръгваш с мен. Нито пък Тайсън и Гроувър.

— Нали сме приятели? Не бихме те оставили.

— Но… — замълча.

— Какво? — попитах. — Пророчеството ли?

— Не, не — тихо отрече тя.

— Какво точно гласеше последният стих?

Това, което направи Анабет в този момент, направо ми изкара акъла. Разплака се и протегна ръце.

Пристъпих напред и я прегърнах. По цялото ми тяло пробягваха тръпки.

— Спокойно, спокойно… — прошепнах и я погалих по гърба.

Усещах как всички са вперили поглед в нас. Имах чувството, че мога да прочета дори и надписите с най-дребен шрифт на книгите по лавиците. Косата на Анабет ухаеше на лимонов шампоан. Тя трепереше.

— Хирон май е прав — прошепна тя. — Нарушавам правилата. Но не знам какво да правя. Имам нужда и от трима ви. Убедена съм, че това е правилно.

— В такъв случай не се тревожи за това — успях да отвърна аз. — И преди сме се сблъсквали с какви ли не проблеми и все сме намирали начин да се справим.

— Но това е друго! Не искам… не искам да се случи нещо на някой от вас.

Зад мен някой се покашля.

Малкълм, един от по-малките полубратя на Анабет, пламнал като домат.

— Ъъъ… извинявайте — измърмори той. — Анабет, започва тренировката по стрелба с лък. Хирон ме помоли да те повикам.

Пуснах Анабет и отстъпих.

— Само гледаме картите — смотолевих като пълен идиот.

Малкълм ме зяпна.

— Хубаво.

— Кажи на Хирон, че ей сега ще дойда — отвърна Анабет и Малкълм изхвърча навън.

Тя изтри сълзите си.

— Върви, Пърси. Аз трябва да се приготвя за тренировката.

Кимнах. За първи път в живота си се чувствах толкова объркан. Идеше ми да побягна навън, но не го направих.

— Анабет — рекох, — последен въпрос за пророчеството. Онова за сетния дъх…

— Ако ме питаш за кого става въпрос, нямам представа.

— Не, друго имах предвид. Мислех си, че обикновено има рима. И тогава, последната дума на последния стих… Да не е „смъртта“?

Анабет заби поглед в свитъците на пода.

— Тръгвай, Пърси. Върви да се приготвиш. Ще се видим сутринта.

Оставих я да се взира в картите, които водеха от никъде към никъде. Не можех да прогоня предчувствието, че някой от нас нямаше да се върне жив от Лабиринта.

Пета глава Нико черпи мъртвите с хамбургери

Сигурно си мислите, че поне съм успял да се наспя хубаво преди тръгването, нали?

Нищо подобно.

През нощта сънувах каюткомпанията на „Принцеса Андромеда“. Прозорецът беше отворен и се виждаше огряното от Луната море. Прохладен ветрец поклащаше кадифените завеси.

Люк беше коленичил на персийски килим пред златния саркофаг на Кронос. На светлината на Луната русата му коса искреше като снежнобяла. Беше облечен в хитон, а отгоре бе сложил бяло наметало, спускащо се свободно по раменете му — отнякъде знаех, че се нарича химатион. Заради белите дрехи изглеждаше малко нереален, приличаше на някое от дребните божества на Олимп. Последно го бях видял проснат в безсъзнание в подножието на връх Тамалпаис, а сега си изглеждаше чудесно. Даже прекалено.

— Шпионите ни докладват за успех, господарю — рече той. — От лагера ще изпратят група в Лабиринта, както предположихте. Нашата част от уговорката е почти изпълнена.