Битката за Лабиринта

— Пърси! — прошепна момичешки глас.

От храстите надничаше Хвойничка. Тя ставаше едва ли не невидима, когато край нея имаше зеленина.

Махна ми настойчиво да се приближа.

— Трябва да ти кажа нещо. Люк не е единственият, когото съм виждала да се мотае край пещерата.

— Кой друг?

Тя притеснено хвърли поглед към арената.

— Нямаше как да го кажа, тъй като той беше там.

— Кой?

— Учителят по фехтовка — отвърна дриадата. — Той също обикаляше край скалите.

Присви ме стомахът.

— Квинт? Кога?

— Трудно ми е да ти отговоря, тъй като не обръщам внимание на времето. Може би преди седмица, когато дойде тук.

— И какво правеше? Влезе ли вътре?

— Ами… не знам. Той ме плаши, Пърси. Дори не го видях откъде излезе на поляната. Просто изведнъж се появи. Предай на Гроувър, че е опасно да…

— Хвойничке? — обади се Гроувър от арената. — Къде си?

Дриадата въздъхна.

— Отивам при него. Не забравяй какво ти казах. Не му се доверявай!

И тя изтича към арената.

Отново вдигнах поглед към Голямата къща, само че сега ме гризеше още по-голямо безпокойство. Ако Квинт намисляше нещо… Нуждаех се от съвет. Анабет можеше и да намери някакво обяснение на думите на Хвойничка. Но къде беше тя? Каквото и да ставаше при оракула, вече трябваше да е свършило.

Накрая вече не издържах.

Да, не беше по правилата, но пък никой не ме гледаше. Спуснах се надолу по хълма и поех към къщата.

В салона цареше необичайно спокойствие. Бях свикнал да виждам господин Д. край камината да играе карти, да яде грозде и да хока сатирите, но той още не се беше върнал.

Поех по коридора, дъските на пода скърцаха под краката ми. Стигнах до стълбите и нерешително се спрях. Четири етажа по-горе беше малката вратичка към тавана. Анабет трябваше да е там. Ослушах се напрегнато. И това, което чух, направо ми изкара акъла.

Плач. Който идваше някъде отдолу.

Прокраднах се зад стълбите. Там зееше отворена ниска врата, която вероятно водеше към мазето. Дори не бях предполагал, че в къщата имаше мазе. Надникнах вътре и видях два силуета в другия край, седнали сред щайги с амброзия и сладко от ягоди. Единият беше на Клариса. Другият беше на латиноамериканец с раздрани панталони и мръсна черна тениска. Косата му беше мазна и рошава. Той се беше свил и хлипаше. Това беше Крис Родригес — лагерникът, избягал при Люк.

— Спокойно — говореше му Клариса. — Хайде, пийни още малко нектар.

— Ти си видение, Мери! — Крис се сви в ъгъла. — Махни се!

— Не съм Мери. — Гласът й беше нежен и тъжен. Трудно ми беше да повярвам, че тя можеше да звучи и по този начин. — Аз съм Клариса. Спомни си, моля те!

— Тъмно е! — изпищя Крис. — Толкова е тъмно!

— Ела навън — заувещава го тя. — Слънцето ще ти помогне.

— Хиляди… хиляди черепи. Земята ще го излекува.

— Крис — умоляваше го Клариса, която сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Трябва да се оправиш! Моля те! Господин Д. ще се върне скоро. Той е специалист по лудостта. Не се предавай!

Очите на Крис искряха отчаяно като на приклещен плъх.

— Няма изход, Мери. Няма изход.

В следващия миг ме зърна и задавено изхъхри:

— Синът на Посейдон! Ужас!

Дръпнах се назад. Надявах се, че Клариса не ме беше видяла. Ослушах се, очаквах да изскочи и да ми се разкрещи, но тя остана вътре, продължи да говори на Крис с нежния си тъжен глас, опитваше се го да го придума да пийне още глътка нектар. Сигурно беше решила, че Крис бълнува. Но все пак — „синът на Посейдон!“. Крис гледаше към мен, но въпреки това имах чувството, че говореше за някой друг.

И колко нежно се държеше с него Клариса — изобщо не ми беше хрумвало, че тя може да си падне по някого. Как само произнасяше името му… Познаваше го отпреди той да избяга при Люк. И явно са били приятели. А сега той трепереше в тъмното мазе, страхуваше се да излезе навън и бълнуваше за някоя си Мери. Нищо чудно, че Клариса не искаше да стъпи отново в Лабиринта. Какво ли се беше случило с Крис там?

Чу се скърцане — май вратата към тавана се беше отворила. Хукнах навън. Не исках да оставам в къщата нито миг повече.

— Е, успя, скъпа — рече Хирон.

Анабет се качи на арената. Седна на една каменна пейка и заби поглед в земята.

— Какво стана? — попита Квинт.

Анабет погледна първо мен. Не ми стана ясно дали ми даваше някакъв знак, или просто в погледа й се четеше само страх. След това се обърна към учителя по фехтовка.

— Оракулът изрече пророчеството си. Аз ще поведа групата към работилницата на Дедал.

Не последваха поздравления и радостни възгласи. Не че не харесвахме Анабет и не искахме най-сетне да получи възможност да извърши подвиг, но тази мисия изглеждаше безумно опасна. След като вече бях видял Крис Родригес, не ми се мислеше, как Анабет ще се спусне в шантавия лабиринт.

Хирон тропна с копито по мръсния под.

— И какво точно се казва в пророчеството, скъпа? Думите са важни…

Анабет си пое дълбоко дъх.

— Ами… добре, ето какво гласеше: „В мрака на Лабиринта безкраен те праща съдбата…“.

Чакахме със затаен дъх.

— „там чакат те мъртвите, предателят и изчезналият с рогата.“

Гроувър изведнъж наостри уши.

— Изчезналият с рогата! Това се отнася за Пан!