Битката за Лабиринта

— Прекрасно! — Гласът на Кронос прониза мозъка ми като с кинжал. От него лъхаше смразяваща жестокост. — Получим ли инструмента за ориентиране в Лабиринта, лично аз ще поведа първия боен отряд!

Люк замислено затвори очи.

— Не е ли прибързано, господарю? По-добре начело да застанат Крий или Хиперион…

— Не — отвърна гласът спокойно, но категорично. — Аз ще ги поведа! Още един ще се присъедини към нас и това ще е напълно достатъчно. Най-сетне ще се въздигна от Тартар…

— Но тялото ви, господарю… — гласът на Люк потрепери.

— Покажи ми меча си, Люк Кастелан!

Сепнах се. Никога преди не бях чувал фамилното име на Люк. Дори не се бях сещал за него.

Люк извади меча си. Двуострият Клеветник искреше зловещо, едната му страна беше изкована от божествен бронз, а другата — от стомана. На няколко пъти се бях изправял срещу него и едва се бях измъквал на косъм от смъртта. Зло оръжие, направено да убива както чудовища, така и простосмъртни. Единственият меч, от който се страхувах.

— Ти ми се врече — напомни му Кронос. — И получи този меч като свидетелство за клетвата си.

— Така е, господарю. Но…

— Искаше сила. И аз ти я дадох. Сега нищо не може да те нарани. Не след дълго ще властваш над боговете и простосмъртните. Не искаш ли да си отмъстиш? Да видиш Олимп повален?

Тялото на Люк потрепери.

— Да!

Ковчегът засия, златиста светлина изпълни каюткомпанията.

— В такъв случай се погрижи челният ни отряд да е готов. Веднага щом сключим споразумението, ще нападнем. Лагерът ще бъде изпепелен! Справим ли се с досадните герои, ще поемем към Олимп!

На вратата се почука. Светлината от саркофага угасна. Люк се изправи. Прибра меча в ножницата, оправи белите си дрехи и си пое дълбоко дъх.

— Влез!

Вратата се отвори. Влязоха две жени със змийски опашки наместо крака. Между тях вървеше Кели, емпусата, която ме беше нападнала в училището, преобразена като мажоретка.

— Здравей, Люк — усмихна се тя. Беше облечена в червена рокля и изглеждаше страхотно, но аз я бях видял в истинския й вид. Знаех какво се криеше под измамната й външност: един магарешки и един бронзов крак, червени очи, вампирски зъби и огнена коса.

— Какво искаш? — попита студено Люк. — Заповядах да не ме безпокоите!

Кели сви нацупено устни.

— Защо се държиш толкова грубо? Изглеждаш напрегнат. Не искаш ли да ти направя един масаж?

Той отстъпи назад.

— Ако носиш новини, докладвай. Иначе — навън!

— Защо си толкова груб напоследък? Преди с теб беше забавно.

— Но след това видях какво направи с онова момче в Сиатъл.

— О, той не означаваше нищо за мен — отвърна Кели. — Само закуска, нищо повече. Знаеш, че сърцето ми принадлежи на теб, Люк.

— Благодаря, не. Говори или напусни!

Тя сви рамене.

— Както искаш. Авангардът е готов и очаква заповедите ти. Може да тръгнем… — тя се намръщи.

— Какво? — попита подозрително Люк.

— Усещам нещо — отвърна Кели. — Сетивата ти са закърнели, Люк. Наблюдават ни!

Тя огледа каюткомпанията. Погледът й се спря върху мен. Лицето й се сгърчи в страховита маска. Оголи зъби и скочи към мен.

Събудих се с разтуптяно сърце. Струваше ми се, че зъбите на емпусата са на милиметри от гърлото ми.

Тайсън похъркваше на съседното легло. Това леко ме поуспокои.

Нямах представа как Кели беше успяла да ме усети в съня, но това, което научих, ми дойде в повече. Армията на врага беше готова, Кронос лично щеше да я поведе. Оставаше им само да намерят начин да се ориентират в Лабиринта, за да нападнат лагера и очевидно Люк беше убеден, че това ще се случи съвсем скоро.

Изкушавах се да изтичам да събудя Анабет и да й разкажа, но беше посред нощ. След това си дадох сметка, че вътре беше по-светло, отколкото би трябвало. Фонтанът излъчваше синьо-зелено сияние, още по-ярко и настойчиво от онова предишната вечер. Водата само дето не жужеше.

Станах от леглото и се приближих.

Този път не се чу глас, упътващ ме да пусна драхма. Имах чувството, че фонтанът само ме е чакал да се събудя.

Сигурно щеше да е по-добре да се върна в леглото. Но вместо това си спомних какво бях видял предишната нощ — странния образ на Нико на брега на река Стикс.

— Искаш да ми покажеш нещо ли? — попитах на глас.

Фонтанът не отговори.

Не хвърлих монета в парата, но този път тя явно не беше необходима. Все едно някаква друга сила беше поела контрола над водата от богинята Ирида. Парата заблещука. Появи се Нико. Вече не беше в Подземното царство. Стоеше в някакво гробище под обсипано със звезди небе. Около него се извисяваха огромни върби.

Пред него копаеха няколко гробари. Чух тракане на лопати, видях как се изхвърля пръст от дупката. Нико беше облечен с черно наметало. Виеха се кълба мъгла. Беше топло и влажно, квакаха жаби. В краката на Нико лежеше голяма торба на „Уол Март“.

— Достатъчно ли е дълбока? — попита Нико. Звучеше ядосан.

— Почти, господарю — отвърна духът, когото бях видял с него предишния път. — Но пак ви казвам, господарю, не е нужно. Нали вече можете да се съветвате с мен?