Битката за Лабиринта

— Искам да чуя и второ мнение. — Нико щракна с пръсти и копачите спряха работа. От дупката изпълзяха два силуета. Не бяха хора, а скелети в изгнили дрехи. — Свободни сте. Благодаря ви.

Скелетите се разпаднаха на купчина кости.

— Със същия успех може да благодарите на лопатите — измърмори сянката. — И те толкова ще ви разберат.

Нико не му обърна внимание. Бръкна в торбата и извади стек с дванайсет кока-коли. Отвори една кутийка, но не отпи, а изля съдържанието в гроба.

— Нека мъртвите вкусят отново — прошепна той. Нека се надигнат и приемат приношението ми. Нека си спомнят.

Хвърли останалите кутийки в гроба и извади шарена хартиена торба. Отдавна не бях виждал такива, но веднага я познах — Happy Meal на „Макдоналдс“.

Обърна я и изтърси в дупката пържените картофки и хамбургера.

— По мое време използвахме животинска кръв — измърмори духът. — Върши същата работа. Те няма да усетят разликата.

— Все пак им дължим някакво уважение — отвърна Нико.

— Добре, но поне ми дайте играчката — примоли се сянката.

— Мълчи! — заповяда той. Хвърли още няколко кутийки безалкохолно, сандвичи и картофки в гроба и занарежда на старогръцки. Хванах само няколко думи — нещо за мъртвите, спомените, ставането от гроба и тем подобни симпатични работи.

Гробът забълбука. Надигна се пенеста кафява течност, сякаш цялата дупка беше пълна с кока-кола. Мъглата се сгъсти. Жабите замлъкнаха. Сред паметниците се появиха силуети: синкави сенки в човешка форма. Нико беше призовал мъртвите с кока-кола и чийзбургери.

— Много са — обади се притеснено духът. — Не си знаете силата.

— Спокойно, всичко е под контрол — отвърна Нико, но гласът му трепереше. Извади меча си — късо острие, направено от черен метал. За първи път виждах нещо подобно. Не беше от божествен бронз, нито пък от стомана. Може би беше от желязо. Щом го зърнаха, сенките се отдръпнаха.

— Един по един! — заповяда Нико.

Един силует пристъпи напред и коленичи пред ямата. Залочи като куче. Призрачните му ръце лакомо загребваха пържени картофки. Когато се изправи, вече беше придобил много по-ясни очертания — момче с гръцка броня, с къдрава коса и зелени очи. Наметалото му се придържаше със закопчалка във формата на раковина.

— Кой си ти? — попита Нико. — Говори!

Момчето се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни. След това се разнесе сух, като шумоляща хартия глас:

— Тезей.

Не можеше да бъде! Нямаше как да е Тезей. Това беше някакво си момче. Бях израснал с историите за Минотавъра и винаги си го бях представял като едър и силен мъжага. А призракът, който виждах сега, не беше нито силен, нито висок. И на години беше най-много колкото мен.

— Как мога да върна сестра си? — попита Нико.

Очите на Тезей бяха безжизнени.

— Не се и опитвай. Би било лудост.

— Отговори ми!

— Вторият мъж на майка ми умря — заразказва Тезей. — Хвърли се в морето, защото реши, че съм загинал в Лабиринта. Исках да го върна, но не успях.

— Размяната на душите, господарю! — изсъска духът. — Попитайте го за нея!

Тезей се намръщи.

— Този глас ми е познат! Познавам го!

— Нищо подобно, глупако! — сряза го духът. — Отговори на въпроса на господаря и не дрънкай глупости!

— Познавам те! — настоя Тезей, който сякаш се мъчеше да си припомни.

— Искам да разбера за сестра ми — обади се Нико. — Слизането в Лабиринта ще ми помогне ли да си я върна?

Тезей се оглеждаше, но явно не можеше да види духа. Бавно се обърна отново към Нико.

— Лабиринтът е опасен. Едно-единствено ми помогна да премина през него: любовта на момичето. Само нишката не е достатъчна. Ако не беше царската дъщеря да ме води…

— На нас не ни трябва — обади се духът. — Аз ще ви водя, господарю. Попитайте го дали е вярно за размяната на душите. Той ще ви каже.

— Душа за душа — рече Нико. — Вярно ли е?

— Ами… строго погледнато, да. Но…

— Замълчи! — прекъсна го духът.

Изведнъж другите сенки край гроба се раздвижиха нетърпеливо. Размърдаха се и зашепнаха смутено.

— Искам да видя сестра си! — заповяда Нико. — Къде е тя?

— Той идва! — рече уплашено Тезей. — Усетил е, че призовавате мъртвите. И идва насам.

— Кой? — попита Нико.

— Дошъл е да разбере откъде струи тази мощ — продължи Тезей. — Трябва да ни освободите!

Водата във фонтана затрептя и зажужа. Изведнъж осъзнах, че цялата хижа се тресеше. Шумът се усили. Образът на Нико засия, стана толкова ярък, че трябваше да отклоня очи.

— Стига! — извиках силно. — Достатъчно!

Фонтанът се пропука. Тайсън прошепна нещо насън и се обърна. Лилавото сияние хвърляше ужасни призрачни сенки по стените, все едно в хижата прииждаха духовете на мъртвите.

В отчаянието си извадих Въртоп и с един удар разсякох фонтана. По пода плисна солена вода, големият каменен басейн се разпадна на парчета. Тайсън изсумтя и отново прошепна нещо, но не се събуди.

Отпуснах се на земята разтреперан. Така ме намери на сутринта Тайсън — взрян в останките на фонтана.

На зазоряване се събрахме край Юмрука на Зевс. В раницата си носех термос с нектар, пакетче амброзия, спален чувал, дрехи, фенер и резервни батерии. Въртоп беше в джоба ми, а на китката ми искреше вълшебният щит-часовник, който Тайсън ми беше направил.