Битката за Лабиринта

Утрото беше ясно. Мъглата се бе вдигнала и небето беше синьо. Днес лагерниците щяха да тренират, да летят с пегаси, да се упражняват да стрелят с лък и да се катерят по стената с лава, а ние се спускахме под земята.

Хвойничка и Гроувър стояха настрани. Личеше си, че Хвойничка е плакала, но сега се държеше, за да не обезсърчава Гроувър. Не спираше да оправя дрехите му, нагласяше му шапката, махаше косъмчета от ризата му. Тъй като нямахме представа какво ще открием долу, той беше облечен като човек — с шапка, за да скрие рогцата, джинси и кецове, за да не се виждат копитата.

Хирон, Квинт, Госпожа О’Лиъри и още много лагерници бяха дошли да ни пожелаят успех, но наоколо цареше необичайна за едно изпращане суматоха. До скалите бяха опънати две палатки за часовоите, които щяха да охраняват входа към пещерата. Бекендорф и братята му нареждаха препятствия, набучваха заострени колове на пътя на врага и копаеха окопи. Хирон беше заповядал входът да не остава без надзор.

Анабет за пореден път проверяваше раницата си. Когато се появихме с Тайсън, тя се намръщи:

— Пърси, изглеждаш ужасно.

— През нощта е убил фонтана — прошепна й Тайсън.

— Какво? — премига тя.

Но преди да успея да обясня, при нас доприпка Гроувър.

— Май вече сте готови, а?

Опитваше се да звучи бодро, но си личеше, че е притеснен. Не исках да го плаша повече, но си спомних за съня си и преди да размисля, извиках:

— Хирон, може ли да те помоля нещо?

— Разбира се, момчето ми.

— Ей сега се връщам — казах на останалите и кимнах към дърветата. Хирон вдигна вежди, но ме последва. — Снощи сънувах Люк и Кронос.

Разказах му подробно. Той ме изслуша със сведена глава, все едно новините прибавяха нов товар на плещите му.

— Точно от това се страхувах — рече той. — Срещу баща ми нямаме никакъв шанс.

Хирон рядко наричаше Кронос „баща ми“, макар че това беше общоизвестно. Всички в Древна Гърция — богове, чудовища, титани — бяха свързани един с друг. Но Хирон не се хвалеше наляво-надясно: „Баща ми е всемогъщият господар на злите титани, който иска да унищожи западната цивилизация. И когато порасна, искам да стана като него!“

— Някаква идея за какво споразумение става дума? — попитах.

— Не съм сигурен, но подозирам, че се опитват да сключат сделка с Дедал. Ако старият изобретател наистина е жив и не е полудял от хилядолетния си престой в Лабиринта… Кронос може да намери начин да подчини всеки на волята си.

— Не всеки — заклех се аз.

Хирон се насили да се усмихне.

— Да. Може би не всеки, наистина. Но бъди нащрек, Пърси. Подозирам, че Кронос може да търси Дедал не само за да разбере как да използва Лабиринта.

— А за какво друго?

— С Анабет си бяхме говорили за това. Помниш ли какво ми каза след първото си качване на борда на „Принцеса Андромеда“, когато видя златния саркофаг?

Кимнах.

— Люк обясняваше, че Кронос ще се надигне от Тартар и че се появява в ковчега парче по парче всеки път, когато някой се присъедини към армията им.

— И какво точно каза Люк, че ще направят, когато Кронос се появи?

По гърба ми полазиха студени тръпки.

— Че ще направят на Кронос ново тяло, достойно за пещите на Хефест.

— Точно така — кимна Хирон. — Дедал е най-великият изобретател на света. Той е създал не само Лабиринта, а и много други неща. Роботи, мислещи машини… Може би Кронос иска Дедал да му направи ново тяло…

Страшно ободрителна мисъл.

— Значи трябва първи да стигнем до Дедал — рекох — и да го убедим да откаже.

Хирон се взираше замислено в дърветата.

— Има още нещо, което не разбирам… Това с последния, който ще се присъедини към тях. Не ми харесва.

Замълчах си, макар да ме гризеше съвестта. Бях решил да не казвам на Хирон, че Нико е син на Хадес. Но в този ред на мисли… Ами ако Кронос знаеше за Нико? Ако успееше да го привлече към себе си? Бях на косъм да призная всичко на Хирон, но не го направих, защото не вярвах, че Хирон е в състояние да го предотврати. Трябваше сам да намеря Нико. Да му обясня как стояха нещата и да го накарам да се вслуша в думите ми.

— Не знам — рекох. — Но има и друго… Каза ми го Хвойничка, може би не е зле да го знаеш.

Обясних, че дриадата е видяла Квинт да обикаля сред скалите.

Хирон стисна зъби.

— Това не ме изненадва.

— Не те… Значи си знаел?

— Пърси, когато Квинт се появи в лагера и предложи услугите си… само един глупак не би заподозрял нещо.

— В такъв случай, защо го прие?

— Защото понякога е по-добре да държиш този, на когото нямаш доверие, край себе си, за да ти е пред очите. Може да казва истината и да е обикновен полубог, който си търси нов дом. Засега не е направил нищо, което да постави под съмнение верността му. Но бъди сигурен, че няма да го изпускам от погледа си и…

Анабет се приближи, сигурно се чудеше какво толкова обсъждаме.

— Пърси, готов ли си?

Кимнах. Пъхнах ръка в джоба и напипах свирката, която Квинт ми беше дал. Вдигнах глава, учителят по фехтовка ме наблюдаваше напрегнато. Вдигна ръка и ми помаха.

„Шпионите ни докладват успех“ — беше казал Люк. Още същия ден, в който бяхме решили да тръгнем на подвиг, той вече беше известен за плановете ни.

— Пазете се — заръча ни Хирон. — И успех!