Битката за Лабиринта

— Ясно — кимна тя. — Много добре знаеш, че си подранил. Още не й е дошло времето да избира. Но затова пък сега аз ще ти дам възможност за избор: или ще оставиш тези герои на мен, или ще те превърна във врата и после ще я разруша.

— Каква врата по-точно? — попита лявото лице.

— Млъкни! — извика дясното.

— Френските ми харесват — продължи замислено лявото. — От тях влиза светлина.

— Престани! — жално изпищя дясното. — Не говоря на нас, господарке! Тръгвам си, разбира се. Просто малко се забавлявах. Вършех си работата. Предлагах възможности за избор.

— Предизвикваше колебания — поправи го жената. — Изчезвай!

— Развали ни купона — измърмори недоволно лявото лице, след това Янус вдигна сребърния ключ, завъртя го във въздуха, все едно отключваше невидима врата, и изчезна.

Непознатата се обърна към нас и сърцето ми се спусна в петите. В очите й пламтеше сдържана мощ. „Или ще оставиш тези герои на мен…“ Това определено не ми звучеше добре. За миг ми се прииска да бяхме рискували с Янус и да бяхме направили своя избор. Но след това жената се усмихна.

— Сигурно сте гладни — рече тя. — Да седнем и да поговорим.

Вдигна ръка и старият римски фонтан се съживи. Във въздуха заискряха струи чиста вода. Появи се мраморна маса, отрупана с чинии със сандвичи и кани с лимонада.

— Коя… коя сте вие? — попитах смаяно.

— Хера — усмихна се тя, — повелителката на небесата.

Бях виждал Хера веднъж на съвета на боговете, но не й бях обърнал внимание, тъй като тогава се вихреше спор дали да ни убият, или не.

Не помнех да е изглеждала толкова… обикновена. Разбира се, на Олимп боговете бяха високи по десет метра и затова и дума не можеше да става за нормален външен вид, но пък сега Хера приличаше на най-обикновена майка.

Поднесе ни сандвичи и ни напълни чашите с лимонада.

— Мили Гроувър — рече тя, — салфетката е за бърсане, а не за ядене.

— Добре, госпожо — отвърна той.

— Тайсън, толкова си отслабнал. Не искаш ли още един сандвич с фъстъчено масло?

Тайсън леко си оригна.

— Благодаря, любезна госпожо.

— Царице Хера — обади се Анабет, — не мога да повярвам… Какво правите в Лабиринта?

Хера се усмихна. Щракна с пръсти и разчорлената коса на Анабет изведнъж засия като след сто разресвания с гребен. Прахолякът и калта изчезнаха от лицето й.

— Дойдох да ви видя, естествено — отвърна богинята.

С Гроувър се спогледахме притеснено. Боговете рядко идваха просто ей така, от добро сърце. Винаги искаха нещо.

Но това не ми попречи да си хапна няколко сандвича с пуешко и чипс. Не си бях давал сметка колко бях гладен. Тайсън се тъпчеше със сандвичи с фъстъчено масло, а Гроувър се наливаше с лимонада и хрупаше чашите от морска пяна, все едно бяха фунийки за сладолед.

— Не знаех… — поде Анабет. — Не знаех, че харесвате героите.

Хера се усмихна добродушно.

— Заради онова недоразумение с Херкулес ли? Направо не е за вярване как едно дребно недоразумение може да ти остави толкова лошо име.

— Недоразумение ли? Не сте ли се опитали да го убиете на няколко пъти?

Богинята махна с ръка.

— Това са стари работи, скъпа. Освен това, той беше дете на любимия ми съпруг от друга жена. Чашата на търпението ми преля, признавам. Но след това със Зевс минахме през процедура за преодоляване на проблемите в брака при един невероятен психотерапевт. Признахме си честно всичко и вече се разбираме — особено след последната му авантюра.

— Имате предвид аферата му с майката на Талия ли? — попитах аз и веднага ми се прищя да си прехапя езика. Щом чу името на нашата приятелка, Хера ми хвърли леден поглед.

— Пърси Джаксън, нали? Едно от… децата на Посейдон. — Имах чувството, че в главата й се въртеше друга дума, а не „деца“. — Доколкото си спомням, на съвета за зимното слънцестоене гласувах да те оставим жив. Надявам се, че не съм сгрешила.

Обърна се към Анабет със слънчева усмивка.

— Във всеки случай, не ти желая злото, момичето ми. Знам колко е трудна задачата ти. Особено когато трябва да се справяш с пакостници като Янус.

Анабет смутено сведе поглед.

— Той защо се появи тук? Направо ме побъркваше!

— Да, точно това се е опитвал да направи — кимна Хера. — Трябва да си дадеш сметка, че дребните божества като Янус винаги са страдали за незначителната роля, която им е отредена във Вселената. Боя се, че някои от тях не обичат Олимп и не е трудно да бъдат убедени да подкрепят баща ми.

— Баща ви? — обадих се аз. — А, да.

Бях забравил, че Кронос е баща и на Хера, не само на Зевс, Посейдон и останалите по-стари олимпийски богове. Вероятно това означаваше, че на мен Кронос ми се падаше дядо, но тази мисъл ми се стори толкова шантава, че побързах да я отпъдя.

— Постоянно трябва да държим под око дребните божества — продължи Хера. — Янус, Хеката, Морфей се кълнат във вярност на Олимп, но въпреки това…

— Затова Дионис го нямаше в лагера — сетих се аз. — Беше заминал да ги наобиколи.