Битката за Лабиринта

Вдигнах поглед, чудех се как, ако си висок до небето, може да се побереш в тясната килия, и какво ли трябва да са ти направили, за да плачеш.

— Най-добре да отидем да проверим — рече Анабет, — преди Кампе да се е върнала.

С приближаването към килията плачът се усили. Надникнах през решетките и смаяно се спрях. Затвореното вътре създание беше колкото човек, но с много светла млечнобяла кожа. Носеше препаска на слабините си и все едно беше с памперс. Стъпалата му изглеждаха несъразмерно големи, с по четири пръста с напукани мръсни нокти. Горната част на тялото обаче беше още по-странна. В сравнение с него, Янус си беше направо нормален. От гръдния кош стърчаха толкова ръце, че не можех да ги преброя. Те като че ли си бяха съвсем обикновени, но бяха толкова много и така преплетени, че гърдите му приличаха на завъртени на вилица спагети. Няколко от ръцете бършеха стичащите се от очите сълзи.

— Или небето не е толкова високо, колкото е било навремето — измърморих аз, — или той е най-дребният от братята.

Тайсън обаче не ми обърна внимание. Коленичи пред вратата и извика:

— Бриарей!

Хлипането спря.

— Велики сторъки! — продължи Тайсън. — Помогни ни!

Бриарей вдигна глава. Издълженото му лице беше тъжно, с крив нос и криви зъби. Очите му бяха кафяви — ама изцяло кафяви, без зеници и без бялото на очите, все едно бяха направени от топчета глина.

— Бягай, циклопе — отвърна нещастно Бриарей. — Не виждаш ли, че дори и на себе си не мога да помогна.

— Ти си от сторъките! — настоя Тайсън. — За теб няма нищо непосилно!

Бриарей си избърса носа с пет-шест от ръцете си. Някои от другите си играеха с парчета метал и дърво, отчупени от леглото — напомни ми на Тайсън, който по същия начин постоянно си майстореше нещо. Не можех да отделя поглед от тях. Те като че ли живееха свой собствен живот. За нула време направиха лодка, а след това я разглобиха. Други ръце драскаха с нокти по бетонния под. Трети пък играеха на „камък, ножица, хартия“. Няколко правеха сенки — зайчета и птици — по стената.

— Не мога — простена Бриарей. — Кампе се е върнала! Титаните ще се вдигнат и пак ще ни хвърлят в Тартар!

— Не говори така! Покажи ни смелото си лице! — извика Тайсън.

За миг лицето на Бриарей се преобрази. Кафявите очи си останаха същите, но всичко останало беше различно — гордо вирнат нос, изписани вежди и странна, леко насилена усмивка. След това обаче отново се появи предишното.

— Няма смисъл — въздъхна той. — Уплашеното ми лице пак се връща.

— Как го направи? — попитах смаяно аз.

Анабет ме сръга.

— Не бъди груб! Сторъките имат по петдесет лица.

— Ще им е трудно да ги снимат за училищния албум — измърморих аз.

Тайсън обаче не се предаваше.

— Ще успеем, Бриарей! Ние ще ти помогнем. Ще ми дадеш ли автограф?

Сторъкият подсмръкна.

— Имаш ли сто химикала?

— Хей — прекъсна ни Гроувър. — Не бива да се мотаем тук. Кампе всеки момент може да се върне. Рано или късно ще ни усети.

— Отвори вратата — рече Анабет.

— Да! — извика Тайсън и се усмихна гордо. — Бриарей може да го направи. Той е много силен. По-силен и от циклопите дори! Гледайте!

Бриарей простена. Няколко от ръцете му започнаха да играят на „гори, гори, огънче“, но нито една не се осмели да хване решетките.

— Ако е толкова силен — попитах аз, — какво прави в затвора?

Анабет отново ме сръга.

— Не виждаш ли, че не е на себе си от страх — прошепна тя. — Кампе го е държала затворен в Тартар хиляди години. На негово място ти как би се чувствал?

Сторъкият отново захлупи лицето си в шепи.

— Бриарей? — повика го Тайсън. — Какво… какво ти става? Покажи ни мощта си!

— Тайсън — рече Анабет, — по-добре ти свали решетките.

Усмивката на Тайсън бавно угасна.

— Ще сваля решетките — повтори той. Сграбчи вратата на килията и направо я изтръгна от пантите.

— Хайде, Бриарей — подкани го Анабет. — Да се махаме от тук!

Тя протегна ръка. За частица от секундата на лицето на сторъкия се изписа надежда. Няколко от ръцете му се протегнаха напред, но други ги пернаха силно.

— Не мога — простена той. — Тя ще ме накаже.

— Спокойно — отвърна Анабет. — И преди си се бил срещу титаните и сте ги победили, нали? Помниш ли?

— Помня войната. — Лицето му отново се преобрази: навъсено чело и свити устни. Сигурно това беше замисленото му лице. — Гръмотевици разтърсваха небето. Ние хвърляхме канари. Титаните и чудовищата едва не надделяха. А сега отново набират сили, каза Кампе.

— Не я слушай — обадих се аз. — Да вървим!

Той не помръдна. Гроувър беше прав. Нямахме много време, Кампе скоро щеше да се върне. Но не можехме да оставим сторъкия тук. Тайсън щеше да си изплаче очите.

— Да направим една игра на камък, ножица, хартия — предложих аз. — Ако спечеля, идваш с нас. Ако загубя, ще те оставим в затвора.

Анабет ме изгледа все едно съм полудял.

На лицето на Бриарей се изписа съмнение.

— Винаги печеля на камък, ножица, хартия.

— Нека пробваме тогава!

Ударих с юмрук дланта си три пъти.