Битката за Лабиринта

Бриарей повтори движенията с всичките си сто ръце, което прозвуча като армия, направила три стъпки напред. Резултатът беше самосвал камъни, ножици като за цял клас и достатъчно хартия, за да се направи ескадрила самолетчета.

— Нали ти казах — рече той тъжно. — Винаги… — Лицето му се преобрази в объркване. — Какво е това?

— Пистолет — отвърнах. Бях свил пръстите с юмрук, само палецът сочеше напред, а показалецът — нагоре. Пол Шарън ми беше показал този номер. — Пистолетът побеждава всичко.

— Не е честно!

— Кой е казал, че ще бъде честно? Кампе няма да постъпи честно, ако продължим да се мотаем тук. Ще те обвини, че ти си изтръгнал вратата. Хайде, да вървим.

Бриарей заподсмърча.

— Полубоговете са такива измамници!

Но въпреки това се надигна и излезе от килията.

Ободрих се. Трябваше само да слезем долу и да намерим входа към Лабиринта и бяхме спасени. В този миг Тайсън застина.

В двора под нас стоеше Кампе.

— Назад! — извиках аз.

Хукнахме обратно по пътеката. Този път Бриарей ни последва, без да мрънка. Даже изскочи начело, размахвайки уплашено стоте си ръце.

Зад нас се чу плясък на грамадни криле, Кампе се беше вдигнала във въздуха. Чудовището така съскаше и ръмжеше на древния си език, че не се нуждаех от преводач, за да се досетя, че лошо ни се пишеше.

Спуснахме се по едни стълби, надолу по някакъв коридор, профучахме край кабинката на пазачите и отново се озовахме на плаца.

— Наляво! — заповяда Анабет. — Мисля, че миналия път, на екскурзията, влязохме оттук.

Озовахме се в широк двор, ограден с бодлива тел, покрай която стърчаха няколко наблюдателници. Отдавна не бяхме попадали под открито небе и ярката слънчева светлина ме заслепи. Около нас обикаляха туристи и щракаха с фотоапарати. Откъм океана подухваше хладен вятър. На юг от нас се белееше красивият Сан Франциско, а от другата страна, над Тамалпаис, се събираха черни буреносни облаци. Те се въртяха стремглаво като пумпал около върха, на който беше прикован Атлас и където се възраждаше крепостта на титаните Отрис. Туристите обаче като че ли не забелязваха надвисналата страшна буря и спокойно се разхождаха насам-натам.

— Лошо — отбеляза Анабет, впила поглед на север към върха. — Цяла година връхлитаха бури, но това…

— Не спирайте! — простена Бриарей. — Зад нас е!

Хукнахме към другия край на двора.

— Кампе няма да успее да мине през вратата — рекох аз с надежда.

И в този миг стената се срути.

Туристите се разпищяха, а от прахоляка и сипещите се камъни се надигна Кампе, чиито разперени криле хвърлиха сянка върху целия двор. Държеше два закривени меча — дълги бронзови ятагани, от които се виеха злокобни зелени изпарения, чийто горещ кисел дъх се усещаше чак при нас.

— Отрова! — изпищя Гроувър. — Внимавайте! Само едно докосване и…

— И ще умрем? — предположих аз.

— Ъъъ… да, но в страшни мъки.

— Значи по-добре да стоим по-далеч от тях — рекох.

— Бриарей, бий се! — подкани го Тайсън. — Покажи истинския си ръст!

Вместо това обаче Бриарей като че ли се сви още повече и надяна уплашеното си до смърт лице.

Кампе пое тромаво към нас, стотици пепелянки се гърчеха от тялото й.

За миг се поколебах дали да не извадя Въртоп и да си пробвам късмета срещу нея, но при тази мисъл сърцето ми отиде в петите. След това Анабет изрече точно това, което и на мен ми се въртеше в главата:

— Бягайте!

Това сложи край на двоуменията ми. Нямаше начин да се преборим с това чудовище. Прекосихме тичешком двора и излетяхме през портала на улицата. Кампе се носеше след нас. Наоколо пищяха и се щураха простосмъртни. Виеха сирени.

Когато стигнахме до кея, там тъкмо беше пристигнало едно туристическо корабче. Новата група посетители се спря изненадано, щом видя как тичаме към тях, следвани по петите от изплашени туристи, които на свой ред бяха следвани от… не знам какво виждаха простосмъртните през мъглата, но със сигурност е било нещо ужасно.

— Корабът? — извика Гроувър.

— Много е бавен — отвърна Тайсън. — Единственият ни шанс е Лабиринтът.

— Трябва да й отвлечем вниманието — рече Анабет.

Тайсън изтръгна един стълб от тези, по които се прокарваха електрическите кабели.

— Аз ще я спра. Вие вървете.

— Ще ти помогна — обадих се аз.

— Не — поклати глава той. — Върви. Отровата й не е страшна за циклопите. Ще боли, но няма да ме убие.

— Сигурен ли си?

— Успех, братко. Ще се видим долу.

Не ми се искаше да го оставя. Вече бях губил Тайсън веднъж и не исках да рискувам отново. Но нямаше време за спорове, а и не ми хрумваше по-добра идея. С Анабет и Гроувър хванахме по една от ръцете на Бриарей и го повлякохме към сергиите, а Тайсън изрева, наведе стълба като копие и нападна чудовището като някакъв средновековен рицар на турнир.

Кампе беше впила кръвожадния си поглед в Бриарей, но щом Тайсън стовари стълба в гърдите й и я прикова към стената, насочи вниманието си към него. Нададе грозен писък, заразмахва ятаганите и накълца стълба на парчета. Навсякъде около нея хвърчеше отрова, която щом капнеше на земята, със съскане разтваряше асфалта.